Светилата [bg]

Мина му през ума, че до този миг е виждал Анна само в светлината на лампата или на луната. Сега кожата ѝ изглеждаше прозрачна, дори синкава, а под очите потъмняваше до лилаво като рисунка с акварел на тънка хартия, върху която боите са се разтекли. На външен вид тя беше, както би се изразила майката на Причард, ръбата. Челото ѝ беше високо, брадичката — остра. Носът беше тесен, геометричен, някой скулптор би го пресъздал с четири движения: едно плъзване на длетото от лявата страна, едно от дясната, едно отгоре и едно отдолу. Устните бяха тънки и макар че очите ѝ бяха с нормална големина, Анна гледаше на света подозрително и в тях твърде рядко се мяркаше кокетство. Бузите ѝ бяха хлътнали, отдолу се показваха костите като ръб на барабан под здраво опънатата мембрана на кожата.

Предишната година тя беше заченала, това състояние беше сгряло восъчните ѝ бузи и беше изпълнило с плът костеливите ръце и тогава Причард я харесваше повече: закръгленият корем, налетите гърди, скрити под метри тюл и тънък лен, тези тъкани я омекотяваха, придаваха ѝ лекота. Само че малко след пролетното равноденствие, когато вечерите се удължаваха и дните ставаха по-светли, а слънцето с часове висеше, алено и ниско, над Тасманово море, преди да се гмурне в червените води, Анна пометна. Малкото телце на детето беше увито в парче басма и погребано в плитък гроб на Гледка. Аптекарят не се бе осмелил да отвори дума пред нея за починалото дете. Не я посещаваше редовно и когато отидеше при нея, не ѝ задаваше въпроси. Но се беше разплакал скришом, когато научи за случилото се. В Хокитика имаше толкова малко деца, брояха се на пръстите на едната ръка. Човек закопняваше за детска глъч така, както копнее да чуе позната реч, напомняща за дома, или да зърне на хоризонта обичан кораб.

Той я чакаше да заговори.

— Не можеш да останеш — рече тя. — Имам среща.