Във вечната гора

— Вашият викарий не ни пускаше — каза Адамсберг, навивайки ръкавите си. — Помислих си, че свети Йероним ще ни отвори вратите на дома ви.

— Викарият ме пази от чужди погледи — обясни кюрето, наблюдавайки една ранна муха, която летеше из стаята. — Не иска да ме виждат. Срам го е от мен и ме крие. Ако ви се пие нещо, в бюфета има. Аз не пия вече. Не знам защо, но това престана да ме забавлява.

Адамсберг задържа Данглар с предупредителен жест — беше едва девет часът сутринта. Кюрето вдигна глава към тях, учуден, че не чува въпроси. Той не беше нормандец и изглеждаше способен да говори открито, което в случая смущаваше тримата полицаи. Да обсъждаш тайните на един свещеник — за които се предполагаше, че са по-скоро деликатни, — бе далеч по-трудно, отколкото да си приказваш с лакти на масата с някой бандит. Адамсберг имаше чувството, че стъпва с подковани обувки по нежна морава.

— Викарият ви крие — повтори той, прилагайки нормандската хитрост с твърдението-съдържащо-въпрос.

Кюрето запали лулата си и проследи с поглед мухата, която преминаваше в бръснещ полет над клавиатурата му. Сви ръка във формата на кръгъл капак и удари по масата, но я изпусна.

— Не се опитвам да я убия — обясни той, — а да я уловя. Интересувам се любителски от честотата на трептенията, излъчвани от крилата на мухата. А тя е много по-голяма, когато мухата е хваната.

Издуха голям кръг пушек и ги изгледа, с ръка, все така свита като капсула.

— Идеята да изпадна в депресия е на моя викарий — подзе той. — Докато нещата се оправят. Изолира ме почти напълно по молба на властите от епархията. Не съм виждал никого от седмици, така че с удоволствие бих си поговорил, пък било то и с ченгета.