Червената кралица

Не споделям нищо от тези свои мисли със сър Хенри, който е толкова мрачен през навъсените, зимни дни на януари и февруари, та човек би си помислил, че скърби за изгнанието на своя крал. Една вечер на вечеря го питам дали е добре, и той казва, че е много разтревожен.

– Хенри в безопасност ли е? – питам веднага.

Уморената му усмивка ме успокоява.

– Разбира се; щях да ти кажа, ако имах някакви лоши вести от Джаспър. Не се съмнявам, че двамата са в Пемброук, и можем да ги посетим, когато пътищата се изчистят след всичкия този дъжд, ако няма повече неприятности.

– Неприятности ли? – повтарям.

Сър Хенри хвърля поглед към слугата, поднасящ виното, който стои зад нас, а после оглежда долния край на голямата зала, откъдето слугите и арендаторите на най-близките маси могат да подслушат разговора ни.

– Можем да говорим по-късно – казва той.

Изчакваме, докато оставаме сами в спалнята, след като виното с пикантни подправки е поднесено, а слугите са се оттеглили за нощта. Той сяда пред огнището, и виждам, че изглежда изтощен и по-стар от четирийсет и петте си години.

– Съжалявам за безпокойството ти – казвам; но той е на възраст, когато човек може да преувеличава глупост, а ако синът ми Хенри е добре, и нашият крал – на трона, от какви неприятности трябва да се боим? – Моля те, сподели тревогите си с мен, съпруже. Навярно можем да ги разрешим.

– Получих съобщение от човек, верен на Йорк, който смята, че аз също съм им верен – изрича той тежко. – Призив.

– Призив? – повтарям глупашки. За миг си мисля, че го викат да се яви като съдия, а после осъзнавам, че иска да каже, че Йорк отново вербуват хора. – О, Бог да ни е на помощ! Нима е призив за бунт?

Той кимва.

– Таен заговор на Йорк, и те са се обърнали към теб?

 – Да.

Той въздиша. За миг страхът ме напуска и се изкушавам да се изкикотя. Онзи, който му е писал, едва ли познава съпруга ми много добре, щом като мисли, че той ще вдигне оръжие, за да командва войска, и охотно ще потегли на война. От съпруга ми трудно ще излезе войник. Не е роден за герой.

– Едуард се готви да нахлуе и да си върне кралството – казва той. – Отново ще започнем да воюваме.

Сега вече съм разтревожена. Вкопчвам се в стола си.

– Кралството не е негово.

Съпругът ми свива рамене.

– Независимо от това кой има права над престола, Едуард е готов да се бие за него.

– О, не – казвам аз. – Не отново. Невъзможно е той да се надява да се изправи срещу нашия крал. Не и сега, когато той току-що се върна на власт. Отново е на трона от – колко? – пет месеца?

 – Моят приятел, който ми писа, за да търси подкрепа за Едуард, каза и друго – продължава съпругът ми. – Приятелят ми не само е верен на Едуард, а е и приятел на Джордж, херцог Кларънс.

Чакам. Не ми се струва възможно Джордж Кларънс отново да е сменил лагера. Той заложи всичко на това, да бъде враг на брат си. Той е истински роб на Уорик, женен за дъщеря му, втори в линията на престолонаследието, непосредствено след нашия Уелски принц. Той е ключова фигура в кралския двор, любим сродник на нашия крал. Той изгори мостовете към брат си; не може да се върне обратно. Едуард никога не би го приел обратно.

– Джордж ли? – питам.

– Той ще се присъедини отново към брат си – казва ми моят съпруг. – Тримата синове на Йорк ще се обединят отново.

– Трябва веднага да изпратиш вест на краля и на Джаспър – настоявам. – Те трябва да знаят; трябва да бъдат подготвени.