Кралят [bg]

Жената тичаше, бягаше от преследвачите си под проливния дъжд.

Казваше се Майрин, а детето, което притискаше към себе си, беше неин син. Едва на шест месеца. Тревогата на майка му се бе предала и на него и то плачеше от страх, а личицето му се гърчеше, шибано от пристъпите на бурята. Силният вятър стенеше, водните талази помитаха равнината и превиваха върховете на дърветата.

Майрин не знаеше кои са мъжете, които я преследваха. Облечени в сиви раса, с бръснати глави, покрити с татуировки, те приличаха на жреци и носеха големи церемониални жезли. Но на кого се молеха? На кого служеха? Тя не знаеше. Но не се съмняваше какво искат.

Нейния син.

Нейния син, който също като баща си носеше в плътта си белега на необикновена съдба.

Майрин беше вещица. Беше познала белега, веднага щом го видя на детето, което току-що бе излязло между краката ѝ. И бе разбрала от какви ламтежи, от какви опасности трябва да го пази. Като изостави малкото, което притежаваше, тя напусна планините на Аргор и се премести в една отдалечена, дива местност, далеч от всичко и най-вече далеч от хората.

Беше се надявала там да може да отгледа сама своя син и да го предпази поне няколко години.

Напразна надежда…

Дъждът се усили още повече, а вятърът духаше неудържимо. Майрин успя да се скрие в един гъсталак и спря да си поеме дъх и да погледне назад.

Видя ги как приближават.

Неуморими.

Ожесточени.

Сякаш нищо не можеше да ги отклони от целта им и като в някакъв кошмар те неумолимо настигаха плячката си.

Майрин разбра.

Каквото и да направеше, каквото и да опиташе, нямаше да се изскубне от жреците. Ако искаше да спаси сина си, трябваше да се изправи срещу тях. И да ги победи.

Отново се втурна да бяга.

Излезе от прикритието на дърветата и се затича по един склон, който се спускаше към широка поляна с древни руини — плетеница от полуразрушени стени, самотни сводове, стъпала, които не водеха никъде, дворове и стаи под открито небе, обрасли в растителност.