Евърмор [bg]

19

— Кой друг знае за това място? — питам аз, завладяна от странна смесица от уплаха и чувство за собственост.

— Никой — Илайъс става плавно, невъзможно е да се стресне както винаги. Но аз не пропускам да забележа как ръката му се пресяга към дръжката на камата под хубавата му жилетка.

Той прекосява стаята, отивайки до отвора в стената, надзърта надолу и поклаща глава. Там няма никого.

Обръщам се към вратата, а сърцето ми бие бързо. За първи път се усещам уязвима тук, вълшебството на крепостта внезапно ми изглежда като оскъдна защита. Чувам едва доловими стъпки през каменните стени — леки и припрени. После почукването на вратата. Поглеждам към Илайъс, мислейки си, че Ловеца е в Белууд.

Той свива рамене. От теб зависи — сякаш казват очите му.

Устата ми е пресъхнала, но нямам намерение да се крия като полска мишка в Крепостта на Крадеца, дома на Алхимика. Който и да идва, трябва да притежава нещо мое.

Пресягам се надолу, за да докосна дръжката на камата на колана си, и затварям очи за секунда, призовавайки времето в кръвта си, като се подготвям да се измъкна, ако потрябва.

След това отварям вратата и се отдръпвам, всичко в мен замръзва, когато съзирам стройна женска фигура в сенките. Каро.

Но не, осъзнавам аз, докато изучавам детайлите й — висока, тъмнокожа, облечена в роба на ученичка. Не е Каро. Не е Ловеца. Стеф е. Тя накланя глава към мен, очите й се плъзват надолу от рамото към ръката ми, вкопчена в дръжката на камата.

Отпускам бързо ръце.

— Съжалявам — казвам аз. — Стресна ни.

Стеф свива рамо — мълчаливо извинение.

— Смятах, че монетата ще бъде достатъчно предупреждение. Не исках да прекъсвам някой интимен момент с Лиъм Гърлинг — зяпвам от изненада. Стеф се обръща към Илайъс: — Кънимор. Още не си прекалено сбръчкан, както виждам.

Той се ухилва, въпреки че позата му все още е напрегната.

— Не и поне още няколко години, малка вещице. Лиъм излезе.

Стеф ми се усмихва.

— Както и Линфорт. Ето защо организираме мъничка сбирка в тунелите. Би ли искала да се измъкнеш сега, когато твоя надзирател го няма?

Тялото ми се извива отбранително и аз си поемам дъх, за да защитя Лиъм — той само се опитва да направи това, което вярвам, че е най-добро — но Стеф повдига вежда към мен, преди да съумея да заговоря, сякаш знае какво ще кажа и не е впечатлена.

— Хайде! — подема тя. — Хубав номер изигра с времето тук, но колко е това: разстояние от десет стъпки, повечко ехо, празни коридори? — И тя започва да крачи, за да докаже тезата си, а наметалото й се провлачва по пода, когато стига до стената и се завърта пресилено. — Не ми казвай, че не те сърбят краката да се измъкнеш навън — добавя тя.