Розите са червени [bg]

93.

Върнах се в Ню Йорк рано в понеделник сутринта. Имаше заседание в девет часа в щабквартирата на ФБР в Манхатън и аз успях да стигна точно навреме. Стаявах в себе си доста неща, мълчах и се опитвах да си придавам вид, сякаш нищо не ме смущава.

Влязох в официалната конферентна зала, без да свалям слънчевите си очила. Бетси някак усети пристигането ми. Вдигна глава от планината книжа и ми кимна сдържано. Разбрах, че е прекарала голяма част от нощта, мислейки за Джеймс Уолш. Както и аз.

Седнах на едно от свободните места точно когато юристът от Министерството на правосъдието започна изявлението си. Той бе минал петдесетте, строг и сериозен, почти непресторен. Беше в излъскан тъмносив костюм, който имаше тесни ревери и изглеждаше поне на двайсет години.

— Постигнахме договореност с Брайън Макдугъл — съобщи той на събралата се група.

Погледнах към Бетси и тя поклати глава, после измъчено вдигна очи към тавана. Вече знаеше.

Не можех да повярвам. Слушах внимателно всяка дума, която излизаше от устата на адвоката.

— Не можете да говорите за нищо, което ще се обсъжда в тази зала. Няма да съобщим абсолютно нищо на пресата. Детектив Макдугъл се съгласи да разкрие пред следователите общия план и изпълнението на отвличането. Той има ценна информация, която може да доведе до залавянето на изключително опасен престъпник, така наречения Мислител.

Бях съвсем шокиран, потиснат и се чувствах напълно изигран. Проклетите юристи от Министерството на правосъдието бяха сключили сделка през уикенда и можех да се обзаложа, че Макдугъл е получил всичко, което бе поискал. Направо ми призля, но в Правосъдието работеха така открай време.

Брайън Макдугъл знаеше точно каква сделка може да постигне с тях. Сега единственият важен въпрос беше ще може ли той да ни осигури Мислителя? Колко знаеше? Знаеше ли изобщо нещо?