Скитникът между звездите
- Автор: Лондон Джек
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сидер Флорин
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Скитникът между звездите». Краткое содержание книги:
Веднага след публикуването на романа критиката обвинява автора, че вярвал в мистичната теория за «пренасянето на душата», че едва ли не е написал съчинение за спиритизма. Най-добре от нападките се защитава самият Джек Лондон, който в писмо до свой приятел пише: «Обърнете внимание също на шегата, която аз изиграх на философията, показвайки превъзходството на силата на ума над материята и по този начин направих роман, приемлив за привържениците на „християнската наука“, на „новото мислене“ и за милионоте хора в Съединените щати, които днес се интересуват от подобни теории. Разбира се това придава на книгата своеобразен вкус… Ключът към цялата книга е: духът тържествува!»“
За моя радост скоро разбрах, че корейците не разбират от юмручен бой и нямат ни най-малка представа от отбрана. Те падаха като кегли и стоварваха еди връз друг. Но Хван Юн Джин беше човекът, когото целех, и единственото нещо, което го спаси, когато се нахвърлих върху него, беше намесата на сателитите му. Те бяха мекотели същества и аз ги направих на нищо, а коприните им станаха на пух и прах, преди цялата тълпа да се нахвърли отгоре ми. Бяха толкова много! Спираха ударите ми, поради това че бяха много, тъй като тези отзад блъскаха предните върху мен. А как ги повалях! Към края те се гърчеха по трима един върху друг в краката ми. Но с време екипажът на трите джонки и кажи речи цялото село се бяха струпали върху ми и малко оставаше да ме смачкат. Да ми сложат дъска беше лесно.
— Божичко, ами сега? — запита Вандерфоот, друг морски вълк, когато ни струпаха на борда на една от джонките.
Ние седнахме на откритата палуба като куп вързани кокошки, когато той зададе въпроса, и в следващия миг джонката се наклони от вятъра и ние се пързулнахме от палубата в шпигатите на подветрената страна с ожулени вратове. А Хван Юн Джин, застанал на високата кърма, гледаше надолу към нас, сякаш не ни виждаше. Много години след това Вандефоот беше известен между нас като „Ами сега, Вандерфоот“. Нещастникът. Той умря от измръзване една нощ по улиците на Кейджо, когато всички врати бяха затворени за него.
Заведоха ни на материка и ни хвърлиха в смрадлив, пъкащ от дървеници и въшки затвор. Такова бе запознанството ни с чинивническия свят на Чосон. Но както ще видите, в дните, когато принцеса Ом бе благосклонна и властта беше в моите ръце, аз щях да отмъстя на Хван Юн Джин за всички ни.
В затвора лежахме много дни. Сетне научихме и причината. Хван Юн Джин изпратил съобщение в Кейджо, столицата, за да разбере какво ще бъде разпореждането на императора за нас. Междувременно ние бяхме зверилница, от зори до мрак зарешетените ни брозорци биваха обсадени от местните жители, защото до сега не бяха виждали човек от нашата раса. Но зрителите не бяха само някаква сбирщина. Дами, носени от кули в паланкини, идваха да видят чудноватите дяволи, изхвърлени от морето, и докато слугите им отпъждаха простолюдието с камшици, те продължително и плахо ни разглеждаха. Ние почти не ги виждахме, защото лицата им бяха закрити според обичаите на страната. Само танцувачки, паднали жени и стари баби можеше да се видят навън с открити лица.
Аз често си мислех, че Хван Юн Джин страда от запек и когато има остри болки си го изкарва на нас. Във всеки случай щом му хрумнеше, без всякякъв повод ни изкарваха на улицата пред затвора и ни дръпваха един бой с пръчки сред радостните викове на насъбралата се сган. Азиатецът е жесток звяр и гледката на човешки страдания му доставя наслада.
Както и да е, ние бяхме много щастливи, когато настъпи краят на тези побоища. Причината за това беше пристигането на Ким-Ким. Всичко което мога да кажа и най-хубавото, което мога да кажа е, че Ким беше най-благородният човек от всички други, които съм познавал в Чосон. Когато се запознах с него беше началник на петдесет войници. Беше вече командир на дворцовата охрана, когато аз не можех да направя нищо хубаво за него. И накрая умря, за да спаси принцеса Ом и мен. Ким… е, Ким беше Ким.
Незабавно щом пристигна дъските бяха свалени от вратовете ни и ние бяхме настанени в най-добрия хан, с който можеше да се похвали градът. Все още бяхме пленници, но почтени пленници със стража от петдесет конни войници. На другия ден потеглихме по големия царски път — четиринадесетте моряци, яхнали нискорасли кончета, каквито се използват в Чосон — направо за Кейджо. Императорът изразил желание — както ми каза Ким — да погледа чудноватите морски дяволи.
Това беше пътуване, проточило се много дни през половината дължина на Чосон, както се е проснал от север на юг. Случайно, при първото слизане от седлата, аз пообиколих да видя как хранят нискораслите кончета. И това което видях, ме накара да се разкяскам: „Ами сга, Вандерфоот?“, докато всичките ми другари не пристигнаха тичешком. Човек да не съм, ако това, което ядяха конете, не беше боб чорба, гореща боб чорба и през цялото ни пътуване не им се даваше нищо друго освен боб чорба! Такъв беше обичаят на страната.