Децата на Хурин
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл, Толкин Кристофер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Децата на Хурин». Краткое содержание книги:
През ония далечни времена първият Мрачен владетел Моргот живеел далече на север в титаничната си крепост Ангбанд, наречена Железния ад, и трагедията на Турин и неговата сестра Ниенор се развива в сянката на страха от Ангбанд и войната, разпалена от Моргот срещу земите и тайните градове на елфите.
Техният кратък и страстен живот е белязан от първичната ненавист на Моргот към тях, защото са деца на Хурин — човекът, дръзнал да се опълчи и да му се присмее в лицето. Срещу тях Моргот праща най-страховития си слуга Глаурунг, могъщ дух във формата на чудовищен огнен дракон. В тази история за жестоки нашествия и бягства, за горски укрития и гонитби, за съпротива и гаснеща надежда, Мрачният владетел и драконът излизат на сцената като ярки и страховити образи. Коварният и насмешлив Глаурунг изкривява съдбата на Турин и Ниенор чрез убийствено лукави и злостни лъжи, за да се изпълни прокобата на Моргот.
Тогава Ниниел млъкнала и престанала да ридае, ала прощалната й целувка била студена.
А Турамбар заедно с Дорлас и Хунтор препуснал към Нен Гирит и когато пристигнали, залязващото слънце вече хвърляло дълги сенки; и последните двама разузнавачи ги чакали там.
— Без малко да закъснееш, господарю — рекли те. — Защото драконът дойде насам и когато си тръгвахме, вече бе достигнал ръба на клисурата и гледаше свирепо отвъд Теиглин. Не спира ни денем, ни нощем, та трябва да сме готови за набега му още преди разсъмване.
Погледнал Турамбар отвъд водопадите на Келеброс и в светлината на залеза зърнал черни колони от пушек да се издигат покрай реката.
— Няма време за губене — рекъл той, — ала поне тази вест е добра. Защото се боях, че драконът може да заобиколи; ако бе отишъл на север към Бродовете и бе открил стария път през низините, щеше да сложи край на надеждите ни. Ала явно е побеснял от гордост и злоба, та върви безогледно напред.
Но докато изричал това, сам се зачудил и се запитал наум: „Възможно ли е дори тъй гнусна и люта твар да се бои от Бродовете досущ като орките? Хауд-ен-Елет! Нима и от гроба си Финдуилас възпира злата ми участ?“
После се обърнал към своите спътници и добавил:
— Ето каква задача ни предстои. Трябва да изчакаме още малко; защото прекалената прибързаност ще е също тъй пагубна, както и закъснението. Падне ли здрач, ще се промъкнем скришом надолу към Теиглин. Ала внимавайте! Защото слухът на Глаурунг е също тъй остър, както и взорът му а да ни усети е равносилно на гибел. Ако стигнем незабелязано до реката, после ще трябва да се спуснем в клисурата, да прекосим течението и тъй да застанем на пътя, по който ще поеме.
— Ала как може Глаурунг да мине оттам? — запитал Дорлас. — Колкото и да е пъргав, все пак си остава грамаден дракон — как ще се спусне по едната скала и как ще се изкатери по другата, докато задницата му още слиза надолу? А дори и да го стори, какъв смисъл има да стоим в буйните води под него?
— Може и да го стори — отвърнал Турин — и ако е тъй, зло ни очаква. Ала според онуй, що знам за него, както и според мястото, където лежи сега, мога да се надявам, че е замислил друго. Стигнал е до ръба на Кабед-ен-Арас, през който, както разказвате, някога бил прескочил подгонен елен, за да се спаси от ловците на Халет. Тъй грамаден е сега Глаурунг, че според мен ще опита да се прехвърли оттам. В туй е цялата ни надежда и на нея трябва да разчитаме.
При тия слова сърцето на Дорлас изтръпнало; защото той познавал целия Бретилски лес по-добре от всеки друг горянин, а клисурата Кабед-ен-Арас наистина била зловещо място. Откъм източната й страна се издигала гола отвесна скала, обрасла само най-горе с дървета; от другия край брегът бил малко по-полегат и не тъй висок, обрасъл с гъсталак от провиснали дървета и храсти, ала между тях водата бушувала сред скалите и макар че храбър и крепък мъж можел да я прекоси посред бял ден, нощем било сигурна смърт да тръгнеш през нея. Но такъв бил планът на Турамбар и нямало смисъл да спори с него.
По здрач тримата поели на път, като не тръгнали право към дракона, а отначало минали по пътеката за Бродовете; не след дълго завили на юг по друга тясна пътека и през горските сенки излезли над Теиглин. И докато наближавали Кабед-ен-Арас стъпка по стъпка, спирайки често, за да се ослушат, насреща им долетял мирис на изгорели дървета, смесен с непоносимо зловоние. Ала въздухът не потрепвал и царувала мъртвешка тишина. На изток пред тях заблещукали първите звезди, а на запад сред сетните дневни отблясъци се издигали бледи, нетрепващи струйки дим.
Когато Турамбар си заминал, Ниниел останала да стои безмълвна и неподвижна като камък; но Брандир дошъл при нея и казал:
— Не мисли за най-страшното, Ниниел, преди да е дошло. Ала нима не те посъветвах да изчакаш?
— Вярно, тъй беше — отвърнала тя. — Но и да бях те послушала, с какво щеше да ми помогне това? Любовта може да страда и без венчило.
— Знам — рекъл Брандир. — И все пак венчилото не е дреболия.
— Тъй е — рекла Ниниел. — Вече втори месец нося негова рожба. Ала от туй товарът на страха ми за Турамбар не става ни по-лек, ни по-тежък. Не те разбирам, Брандир.