Опасните пътеки
- Автор: Реняк Мариан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лина Василева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Опасните пътеки». Краткое содержание книги:
— А ако не дойдат на днешната среща?
— Действително за това не сме помислили — призна майорът. — Трябва да сме абсолютно сигурни дали си се видял с тях, цялата операция зависи от това.
Той се замисли. Обикновено вземаше бързо решения и ценеше това качество у своите сътрудници. Тъкмо минавахме край една млада горичка. Той нареди на шофьора да спре колата.
— Почини си в горичката — каза ми, — след половин час ще се върна.
Слязох от колата, която незабавно потегли обратно към Мишленице. Почаках доста по-дълго. Почти след час разпознах на шосето колата на шефа. Майорът седеше до шофьора, аз скочих в колата, седнах отзад и… видях едно хубаво момиче.
— Тя ще дойде с теб — поясни Стария. — Ще кажеш на командира на бандата, че това е личната свръзка на майор Мачей. Тя ще им носи материалите, които трябва да се предават в ефира. Много е важно! Взел си я със себе си, за да я запознаеш с Гриф. Кажи му, че тя ще ги посещава през ден. Нали трябва по някакъв начин да обясниш нейното присъствие! След това я освободи, тя ще се върне при мен, тогава ще съм сигурен, че ще дойдеш с бандата на Сурувка. По пътя обясни на „свръзката“ как да се държи, измисли й псевдоним. Да не вземеш да я ухажваш, тя е съпруга на наш служител — пошегува се Стария. — Аха! Можеш също да подскажеш на Гриф, че майор Мачей обмисля евентуално идване при тях на инспекция. При вас ще бъдем в три и половина.
Доста по-късно се запознах с мъжа на „свръзката“. Станахме добри приятели. И до днес си спомняме своята ескпедиция под Любон, но тогава не ни беше до шеги.
Отминахме разклонението за Яблонка. Майорът нареди на щофьора да намали скоростта, търсеше къде да ни свали незабелязано. Вече се виждаше пушекът на локомотивите, правещи маневри на гарата в Хабувка.
Шефът даваше последните инструкции на „свръзката“:
— Ще те чакам от двайсет часа на пейката пред почивния дом в Рабка. Като ме видиш, не се приближавай, убеди се, че и аз съм те забелязал, и тогава тръгни след мен на десетина крачки разстояние. По този начин ще те заведа до мястото, където ще ни чака колата.
От дясната страна на пътя се простираше гора, а отляво — открито пространство. Вече се виждаше разположената в котловината Рабка, а на две крачки пред нас беше Хабувка.
Стиснахме си силно ръцете с шефа и скочихме от колата, която тутакси се отдалечи и изчезна зад моста на Раба.
— Довиждане!
Продължихме пешком в същата посока. След броени минути стигнахме в Хабувка. Пред жп гарата чакаха подредени файтони, мъжете подвикваха, примамваха клиентите. Не разполагахме с много време, затова наехме файтон до Рабка. Файтонджията си беше пийнал и ни намигна съзаклятнически, вземайки ни за влюбена двойка. Такива е най-хубаво да возиш. Замахна весело с камшика и през целия път си тананикаше:
Ние се смеехме, но не започнахме да го разубеждаваме. По пътя купих две бутилки водка от половин литър. Напъхах ги в торбата на „свръзката“. Слязохме от файтона от другата страна на Рабка. Оттам към Любон водеше пряк път.
Сетих се за хазайката, у която преди няколко месеца наех стая. След първите три дни в бандата повече не се показах пред очите й. Едва ли ми се сърдеше за това. Бях й предплатил солидно за две седмици. Сигурно тя самата предпочиташе такива странни курортисти, дето плащат, а не обитават.
Дадох на „свръзката“ псевдоним Кристина. Тя крачеше до мен уверено с модерните тогава „офицерски“ ботуши и кокетно вързан шал. На лицето й не се четеше тревога. Беше малко възбудена, но кой на нейно място не би бил при неочаквано възложената задача, още повече че за първи път играеше подобна роля.
— Добре че си бях вкъщи, можеше и да не ме намерите — каза тя. — Майорът не ме беше предупредил, имах свободен ден и перях.
— А какво каза съпругът за тази експедиция?
— Какво да каже? — разсмя се Кристина. — Трябва и край.
Беше погълната от мисията си. През целия път ме разпитваше за бандата — толкова била чувала за нея в Мишленице.
На определеното за срещата място стигнахме преди уречения час. Лесно открих неголямата полянка под Любон. Сега можех да кажа, че познавам Горци — не само означените туристически маршрути, скалните издатини и ръбове, но и бандитските, опасни за мен пътеки.
Седемнадесет часът.
Нервничех. Чакахме почти половин час. За да запълня времето, разговарях с Кристина, обяснявах й как трябва да се държи.
— Пред тях трябва да си говорим на „ти“, псевдонимът ми е Хенрик. Не те ли е страх? — попитах.