Тела, родени за бикини

С течение на времето беше свалила чистия найлон и работеше несковавана, концентрирайки се единствено върху портрета. Можех да я изучавам абстрактно, любувайки се на прекрасното й тяло, след това в тишината умът ми полетя към други неща и Клио се превърна само в топли движещи се очертания, удължени розови линии, цъфтящи пъпки, които се криеха зад статива, след това отново се показваха. Мислите ми бяха потънали в един нереален свят, където единственото, което можеше да правиш, бе да мислиш. Разпокъсаните фрагменти на картината започнаха да се съединяват в странни съчетания и догадки и малко по малко възможното започна да се превръща в напълно вероятно.

Разреши ми само веднъж да погледна картината и веднага я обърна към стената.

— Сега си мой — каза тя.

Пръстите й докоснаха ключа на лампата и светлината постепенно се разтопи в нищото. Останахме само двамата, отново хора, а не фантастични сенки, едва различими белезникави силуети на фона на кадифената нощ.

Зад завесите зората отбелязваше началото на новия ден. Навън спазматичната оргия на чувствата бе приключила и не можех да разбера дали Вилидж се намираше все още в агонията на прераждането, или в ноктите на смъртта. Бяхме платили скъпо за невероятните часове, прекарани заедно. Бяхме изразходили излишната енергия, акумулирана в нас, и за един кратък период от време усетихме лудото облекчение, което бележеше върха на емоциите и тяхната най-ниска точка, зад която не можеше да има повече работа или мисли.

Погледнах нагоре и видях, че денят се промъкваше през остъкления таван. Тя беше вдигнала щорите, така че стъклото над главата ми изглеждаше като огромно сиво око, навлажнено от сълзите на дъжда, които се стичаха надолу към стряхата.