Пристигнахме в Кобетс Брейк през май, така, както бяхме отишли в Мандърлей, но колко по-различно беше, по-различно във всяко отношение. Ново начало. И когато си спомням за това, дори след случилото се виждам светлините, а не сенките, и спомените ми за онова време са чудесни, щастливи и за нищо не съжалявам.
Като мисля за Мандърлей, което все още правя, спомням си колко неподходяща, колко не на място бях, колко непохватна и как къщата ме потискаше. Когато за първи път отидох там, изпълнена от невероятно щастие, то почти веднага се промени в напрежение. В Кобетс Брейк отидох с огромно чувство на сигурност и облекчение, с възстановена дълбока любов към Максим, който беше направил всичко с вяра и целеустременост. Имах усещането, че години бях чакала да започна истинския живот, че всичко е било подготовка и някаква игра, в която всички имаха важни роли, а мен просто ме изблъскваха от сцената и нямах реплики, не принадлежах никъде и не допринасях за развитието на действието. Всички се взираха в мен, понякога имаше особени непоносими мълчания, когато се появявах на рампата и все пак аз не бях от значение. Сега това не беше игра, а самият живот и аз се втурнах в него с такова нетърпение и бях приета.
Останалото време, което прекарахме в чужбина, живяхме на две равнища. Писма и телеграми летяха напред-назад между Франк Кроулей, Максим и предприемачи и адвокати, Джайлс, хората от фермата. Максим прекарваше с часове на телефона, като даваше инструкции, опитваше се да разбере дали едно или друго трябва да се направи, а междувременно се спускахме в мистериозния, екзотичен шум на живота в Истанбул и природата на Турция и това много ми харесваше, съвсем не ме плашеше. Харесвах всичко, усещах, виждах, чувах и възприемах всичко с острота, тъй като знаех, че ще си отидем и това бяха последните дни на нашето заточение, беше просто удоволствие, а след това щяхме да си отидем у дома и животът щеше да започне. Разхождахме се из улиците, претъпкани с хора и животни, с купувачи и продавачи, просяци и бебета, влизахме в джамии, изпълнени със звън и молещи се гласове, поемахме силни аромати, — натрапчиви, странни, неприятни, които не приличаха на тези, които щяхме отново да помиришем, и ги заключих в някаква кутия завинаги, без да запазя ключа й. Ако го имах, ако кутията се счупи, онова място, онова време, онези спомени, така гъсто наблъскани заедно с миризмите, ще ме завладеят. Имахме също и вкусови усещания, сладки, ароматни, опушени и понякога леко ги разпознавах в някое парче месо или сладкиш и след известно учудване отново се пренасях в онези дни и нощи. Нямаше недоразумения или мълчания между нас, имаше само любов и сигурност и невероятно щастие, така че плаках, когато си тръгвахме. Красотата на Истанбул беше нещо повече от физическа, тя беше лично изживяване, пропита от усещане за крехкост и чупливост. Когато напуснахме и блестящият като нарисуван град най-после изчезна от погледа ни, просто ми се стори, че наистина се е стопил и е престанал да съществува, защото повече нямаше да го видим.
