Клетниците
- Автор: Юго Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лилия Сталева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Клетниците». Краткое содержание книги:
Приличаха си по съдържание: и в четирите се отправяше отчаян зов за помощ. Първото беше до испанска маркиза от испански емигрант, роялист. Второто до една графиня от стрина Бализар, изоставена от мъжа си, с шест невръстни деца. Третото беше отправено до един известен покровител на писателите от името на драматичния писател Жанфло, който излагаше бедното си положение и молеше за скромно дарение, срещу което ще му посвети пиесата си. Най-сетне четвъртото беше до анонимен получател: благотворителя от църквата „Сен-Жак-дю-О-Па“. В него драматичният артист Фабанту молеше благотворителя, известен изглежда с великодушието си, да го посети и като види крайната нищета на семейството му, да му се притече на помощ.
Кой можеше да ги е написал? Той не беше сигурен също, че пакетът бе изпуснат от двете момичета. Беше много печален, за да се заеме с тази загадка, която му предлагаше улицата.
На вратата се потропа. Помисли, че е бабичката.
— Влезте, лельо Бюргон.
— Извинете, господине — отвърна му непознат глас, пресипнал от ракия, хриплив и дрезгав старчески глас.
Мариус се извърна рязко и съгледа една девойка.
ГЛАВА XXIII
РОЗА В НИЩЕТАТА
В рамката на полуотворената врата беше застанало съвсем младо момиче. Прозорчето на таванската стаичка, което се намираше точно срещу вратата, го заливаше с бледа светлина. Изпито, хилаво създание само по риза и фуста върху вледененото си тяло. Връв на кръста, връв в косите, остри рамене, анемично лице под руси коси, посърнали очи с дръзко и покварено изражение.
Мариус разглеждаше смаян това призрачно създание, излязло сякаш от някакъв кошмарен сън.
Най-покъртителното беше, че момичето не беше грозно. Младежката миловидност все още се бореше с преждевременното грозно състаряване, причинено от покварата и мизерията. Това лице не беше съвсем непознато на Мариус. Струваше му се, че го е виждал някъде.
— Какво обичате, госпожице?
— Нося ви едно писмо, господин Мариус.
Коя можеше да бъде тя? Откъде знаеше името му? Той отвори писмото и прочете:
„Млади момко, любезни съседе,
Научих за добросърдечието, което сте проявили, като сте платили преди шест месеца наема ми. По-голямата ми дъщеря ще ви каже, че сме останали без къшей хляб, а жена ми е болна. Надявам се, че благородното ви сърце ще се трогне и ще ни направите скромно подаяние.
С отлична почит към вас, дължима на благодетелите на човешкия род