Повече от човешки
- Автор: Старджон Теодор Гамильтон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Искра Иванова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Повече от човешки». Краткое содержание книги:
— Това е за теб — изчурулика Джейни. Детето не обърна никакво внимание на протегнатия към него подарък и продължи да гледа Джейни с ужасяващо възрастните си очи.
Хип се засмя.
— Не ти го продаваме! — каза той и клекна до момчето. — Хайде да сключим една сделка. Ще го вземеш ли, ако ти дадем един долар?
Не последва отговор. Момчето продължаваше да смуче кочана, без да сваля очи от Джейни.
— Труден клиент — ухили се Хип.
Изведнъж Джейни потръпна.
— Нека да го оставим на мира — каза тя, загубила настроението си.
— С мен не може да излезе на глава — каза весело Хип. Той остави статуйката на земята до очуканите обувки на момчето и мушна банкнота от един долар в една от цепките на дрехите му, която най-много приличаше на джоб.
— За мен беше удоволствие да имам работа с вас, сър — каза той и последва Джейни, която вече се беше отдалечила.
— Голям дърдорко, а? — засмя се Хип, като я настигна. Обърна се назад. Вече наближаваха следващата пресечка, а момчето продължаваше да гледа след Джейни. — Изглежда, ти му направи страхотно впечатление… Джейни!
Тя беше замръзнала на мястото си с широко отворени очи, вперени някъде напред, а устата й, свита на триъгълник, изразяваше безкрайно удивление.
— Виж го ти, дяволче такова! На неговата възраст! — каза тихо тя, обърна се рязко и погледна назад.
Хип видя как царевичният кочан излезе от мръсните ръчички, завъртя се на деветдесет градуса и цапна хлапето точно по бузата, но реши, че само така му се е сторило. Кочанът падна на земята, детето отстъпи няколко крачки назад, изкрещя подире им нещо, неприлично да се напише на книга, и изчезна в една пресечка.
— О-хо! — възкликна Хип поразен. — Права си! — Погледна я с възхищение. — Колко добре чуват ушите ти, бабо — каза той, правейки не много успешен опит да прикрие с шега обзелото го смущение. — Аз го чух едва като изстреля втория залп.
— Тъй ли? — учуди се тя.
За пръв път долови в гласа й някакво безпокойство. Същевременно усети, че не той е причината за него. Хвана я за ръката.
— Не му обръщай внимание. Хайде да хапнем нещо.
Тя му се усмихна и отново всичко беше наред.
Сочна пица и студена бира в един павилион, боядисан твърде яркозелено, но вече поизбелял. Приятна умора по пътя край гаснещите един след друг павилиони към късния автобус, който чакаше и дишаше в мрака. Приятно усещане, че не си самотен, когато тялото се отпусне в обятията на удобната седалка на автобуса. Споделена дрямка, споделена усмивка, носейки се с шестдесет мили в час през осеяната със светлини нощ. И най-после познатият автобусен гараж на познатата улица — пуста и кънтяща, но моята улица, в моя град.
Събудиха шофьора на едно такси и му дадоха адреса си.
— Чувствувам се по-жив отвсякога — си каза Хип тихичко, свит в своя ъгъл, но разбра, че тя го е чула, и добави: — Искам да кажа, че преди като че ли целият свят, в който живеех, беше едно малко местенце вътре в главата ми, толкова надълбоко, че не виждах нищо навън. Ти го направи голям колкото една стая, после — колкото цял град, а тази вечер — колкото… много по-голям.
Една самотна улична лампа освети усмивката, с която тя му отвърна.
— Така че се чудя още колко ли по-голям ще стане светът за мен.
— Много по-голям — каза тя.
Той се сгуши сънено във възглавничките и измърмори:
— Толкова ми е хубаво. Толкова… Джейни! — гласът му прозвуча странно. — Лошо ми е.
— Нали знаеш какво е това — каза тя спокойно.
Обзе го някаква напрегнатост, но тя бързо отмина и той се засмя тихичко:
— Това отново беше той. Но той греши. Греши. Той вече никога няма да може да ме разболее. Спрете тук! — Гласът му прозвуча, като че ли се разцепва някакво меко дърво. Стреснат, шофьорът удари спирачки. Хип скочи от мястото си и го хвана под мишниците.
— Върнете се! — каза той развълнувано.
— Велики боже! — измърмори шофьорът и започна да обръща таксито.
Хип се обърна към Джейни, като се канеше да й обясни, но тя не попита нищо. Седеше си спокойно и чакаше.
— Следващата пресечка — каза Хип на шофьора. — Завийте наляво.
После се облегна назад и долепи лице до стъклото, взирайки се напрегнато в скритите в сянката къщи и черните тревни площи.
— Там — каза той след малко. — Къщата с автомобилната алея, там, до живия плет.
— Да влизам ли вътре?
— Не. Спрете, малко по-нататък… Ей там, да мога да виждам вътре.
Когато колата спря, шофьорът се обърна назад:
— Тук ли слизате? Един долар и…
— Шт!
Звукът дойде така експлозивно, че шофьорът занемя. После поклати унило глава и се обърна напред. Сви рамене и зачака.