Лице в лице
- Автор: Финч Филип
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Златарски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лице в лице». Краткое содержание книги:
Спускането с колело сигурно е било лесно и бързо. Но изкатерването на цялото възвишение…
Картата бе показала съществуването на няколко напълно празни петна между „Скайлайн“ и комплекса. Той знаеше, че това са гробища, пръснати по склона. Пътят от „Скайлайн“ дотук минаваше между тях. Ставаше дума за площ от неколкостотин акра осеяна с надгробни плочи земя, обширна като царевична нива в Айова.
Напълно подходящо за случая. Убиецът остави на масата достатъчно пари, за да покрие цената на вечерята плюс щедър бакшиш, и излезе. Не бързаше, но изглеждаше като човек, решен да отиде някъде и да свърши работата, която му предстои.
Когато наклонът стана прекалено стръмен, Стивън Левист слезе от колелото. Нямаше тротоар, само ивица черен път, покрит тук-там с рядка трева. Той забута колелото нагоре. Беше не по-бавно, отколкото да кара, но за сметка на това много по-лесно.
Намираше се на три преки от търговския комплекс, извън пряката видимост от малкото околни къщи. Около него се простираха гробищата.
Пое дъх и продължи да бута. Задното колело скърцаше — трябваше да го смаже — и това бе най-силният звук в нощта.
Вече четири-пет минути не бе видял нито една минаваща кола.
На всичко отгоре нямаше улично осветление. Местните жители явно бяха счели това за безсмислен лукс.
„Колко тъпо“ — мислеше си той, — колко тъпо е всичко това, как се вързах на този номер, какво правя тук, след като сега бих могъл да спя в леглото си. Гробищата бяха тъмни и заплашително притихнали.
В този миг зад него се зададе кола. Двигателят ръмжеше, после вдигна обороти, сигурно защото шофьорът беше превключил на по-ниска предавка. Фаровете осветиха пътя пред него и той видя собствената си сянка, първоначално неправдоподобно дълга и размита, да се скъсява и фокусира с приближаването на колата.
Когато усети, че тя намалява скорост, Стивън се обърна назад и примигна, заслепен от мощните фарове.
Не беше лека кола, а кафяв товарен микробус, който отби и спря до него.
Прозорецът от другата страна на шофьора беше свален. Отвътре се разнесе глас:
— Джойбой, нали? Извинявам се, че закъснях. Стивън не можеше да различи лицето на човека.
Това би могъл да бъде единствено „Шедоумастър“. Но те се намираха на четири преки от „При Дени“. Как е могъл да го намери чак тук?
Не, тук нещо не беше наред…
— Хайде, скачай вътре — подкани го мъжът. — Ако не искаш да ходим до Пало Алто, няма проблем, ще го направим друг път. Нека поне те хвърля до вас.
— Не, благодаря — отказа Стивън, малко изненадан, че думите му намериха път през буцата в гърдите му. Той се обърна и отново забута велосипеда си нагоре.
Микробусът потегли, изравни се с него и продължи да го следва.
— Хайде, качи се — обади се мъжът.
Но Стивън гледаше упорито право напред, опитвайки се да не му обръща внимание, и буташе.
Микробусът пъплеше до него.
Той ускори ход.
После вдигна предното колело във въздуха, извъртя велосипеда на задното колело, метна се на седалката и полетя надолу по склона, въртейки педалите с бясна скорост.
Зад него — ясно се чуваше какво става — Микробусът рязко спря, трансмисията му изскърца, двигателят изрева и гумите изсвириха. Колата бе потеглила на заден ход и сега го преследваше надолу, докато той се носеше все по-бързо и по-бързо.
Луд! — мислеше си ужасен Стивън Левист.
А лудият го догонваше.
Стивън се понесе с все сили, а колата с рев го преследваше. С периферното си зрение той я виждаше как криволичи не съвсем уверено. В следващия момент тя изви задницата си към него.
Забелязвайки промяната на посоката, Стивън реагира мигновено, също отклони встрани, но загуби контрол. Усети, че поднася, натисна спирачките и миг по-късно излетя във въздуха, падна и се претърколи по меката почва край пътя, спирайки във високата до кръста му каменна стена, която заграждаше гробището.
Микробусът също спря с поднасяне не много по-надолу и достатъчно близо, така че Стивън чу вратата да се отваря и после да се затваря с удар.
Мъжът тръгна с тежки стъпки през тревата към него.
Стивън Левист скочи на крака, преметна се през каменната стена в гробището и се хвърли по тъмната пътека между две редици гробове. Чу зад гърба си как онзи също скача през оградата и тръгва след него.
Известно време двамата вървяха в пълен синхрон: краката на Стивън стъпваха леко в тревата между гробовете, а тези на непознатия тежко, но в същия ритъм.
Стивън сви надясно през няколко редици каменни плочи и се насочи надолу по склона към тъмните силуети на десетина гробници, издигащи се сред по-ниските паметници и надгробни плочи. Реши, че там ще му бъде по-лесно да се скрие. Непознатият го следваше неотклонно. Стивън изтича напред, шмугна се зад една от големите гробници и притихна.