Български приказки

Като се изредили всички войници, селякът си отишъл вкъщи и разказал на жена си всичко, що станало. А царят все очаквал да му дойде на гости юнакът, но той се не вестявал. Пратил да го търсят по цялото царство, но хората се връщали и казвали, че не могат да му открият следите. Тогава царят заповядал да тръгнат глашатаи да викат по цялото царство: който каже къде е юнакът, царят ще му даде, каквото поиска, и ще го направи царедворец. Тогава селякът станал и отишъл в двореца; царедворците не искали да го пуснат при царя, но като им казал, че знае къде е юнакът, отишли, та съобщили на царя.

— Нека дойде! — рекъл царят.

Влязъл селякът, облечен в прости, но чисти дрехи. Поклонил се на тъста си, както го иска човещината, и рекъл:

— Царю честити, аз дойдох да ти кажа къде е юнакът, който ти помогна да победиш във войната.

— Добре. Кажи къде е!

— Ще ти кажа, но по-напред искам ти да ми кажеш, би ли познал този юнак, когото дириш? Ако се изправи пред тебе, да речем, както сега аз съм се изправил, би ли го познал?

— Как да го не позная? — зачудил се царят. — И между хиляди бих го познал.

— Мамиш се, царю честити — рекъл селякът. — Ако го видиш в ония дрехи, с които е бил на война, ти ще го познаеш, но да облече други — да речем, моите — няма да го познаеш.

— Ти подиграваш ли се с мене бе? — викнал докачен царят. — Ако ще, и меча кожа да навлече, пак ще го позная.

— Хубаво, царю честити — рекъл селякът. — Чия е тая кърпа? Твоя ли е?

И той му извадил кърпата, която бил дал на юнака да си обърша потта.

— Моя е — рекъл, — аз я дадох на юнака след боя. Отде си я взел?

— Ами тоя пръстен твой ли е?

— И той е мой — рекъл царят. — Подарих го на юнака за спомен. Кой ти е дал кърпата и пръстена? Казвай скоро!

Селякът се поклонил на царя и рекъл:

— Потърпи малко, царю честити! Ще видиш след малко отде съм взел кърпата и пръстена. Погледни през прозореца — да видиш юнака!

И той слязъл на двора, потрил черния косъм и конят се явил. Селякът си съблякъл простите дрехи, облякъл сърмените и яхнал коня, та се разходил по двора; сетне махнал с ръка на царя да почака и литнал из двореца навън; отишъл у дома си с коня, потрил бялото влакно и накарал жена си да се качи на белия кон, та заедно да отидат в двореца. Царят видял от прозореца дъщеря си и зетя си, яхнали на хубави коне със златна нареда, и чак тогава разбрал кой е бил юнакът. Той се затекъл по стълбите, излязъл на двора, прегърнал зетя си и дъщеря си и от очите му покапали като град радостни сълзи. После заповядал да се съберат всички големци, царедворци, челници и първенци на града на угощение. Угощението траяло три дни и три нощи; всички се веселили и радвали, само на двамата зетьове не било весело: завистта им яла сърцата. Те почнали да се хвалят на царя, че винаги са му били верни, а най-малкият зет не бил искал и да го знае.

— Ние — рекли те — ходихме накрай света да ти донесем слонско мляко; тигрите насмалко щяха да ни разкъсат. Сетне какви мъки сме теглили, додето стигнем до самовилския остров, за да откъснем една ябълка — само ние си знаем!