Любимци на съдбата (Част II: Властолюбци)
- Автор: Маккалоу Колин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Тодоров
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Любимци на съдбата (Част II: Властолюбци)». Краткое содержание книги:
Цезар се изчерви и процеди:
— Направих каквото ми беше заповядано. Нищо повече.
— Май си ядосан на някого, а?
— Обвиненията, че съм проституирал, за да получа корабите, са напълно неоснователни.
— Нека ти кажа нещо, Цезаре — отвърна му диктаторът, чието старческо лице някак младееше от щастие; така поне се струваше на Цезар, който не го беше виждал повече от година. — И двамата с теб сме били жертва на Гай Марий, но ти вече се отърва от наследството му. А на колко години си? Двайсет?
— Точно така.
— А аз трябваше да търпя тормоза му до над петдесетгодишна възраст. Затова радвай се на късмета си. И ако това ти служи за утеха, мен лично ми е напълно безразлично кой с кого ляга, стига да служи на Рим!
— Не, не е утеха! — ядоса се Цезар. — Нито заради Рим, нито заради теб, нито заради Гай Марий бих продал честта си.
— Дори заради Рим, така ли?
— Ако Рим е това, което вярвам, че е, то тогава не трябва иска от мен подобни жертви.
— Да, това е добър отговор — кимна Сула. — Жалкото е само, че действителността понякога не се оказва точно такава. Рим, както ще откриеш някой ден, може да се окаже същата долна курва, както всички останали. Ти не можеш да се оплачеш от безпроблемен живот, но това, през което си преминал, е нищо в сравнение с онова, през което съм минал аз. Но и ти си като мен, Цезаре, усещам го! Усеща го и майка ти. Твоята чест е била опетнена. И ще трябва да се примириш с това. Колкото по-известен ставаш, колкото по-скъпоценна стане честта ти, толкова повече ще повтарят това, което се говори днес за теб. Както цял живот разказваха за мен, че съм убивал жени, за да вляза в Сената. Разликата между нас двамата е само в амбицията. Аз исках за себе си да стана просто консул, да се наредя сред най-знатните сенатори и евентуално да ме изберат за цензор. Това смятах, че ми се полага по право. Всичко останало ми се случи насила, все по вина на Гай Марий.
— И аз не искам нищо повече — погледна го изненадан Цезар.
— Не ме разбра правилно. Не говоря за заемане на длъжности, а за лична амбиция. Ти, Цезаре, искаш от себе си да бъдеш съвършен. Не бива нищо да ти се случи, което да докаже, че не си съвършен. Теб не те засяга това, че са те обвинили несправедливо, това, което те обижда, е, че подобен слух те лишава от възможността да бъдеш съвършен. Искаш неопетнена чест, съвършена кариера, съвършена биография. Всичко да си идва поред, когато трябва, както трябва. И защото изискваш от себе си да бъдеш съвършен, ще искаш подобно съвършенство и от всички останали — и когато околните се окажат несъвършени, ти ще ги захвърляш като ненужни боклуци. Ще изгориш заради желанието си за съвършенство, така както аз изгорях, за да си възвърна това, което смятах, че ми принадлежи по рождение.
— Аз не се смятам за съвършен!
— Не съм казал това. Не ме слушаш! Казах, че искаш да бъдеш съвършен. Обзет си от манията да бъдеш безупречно, математически съвършен. И това няма да се промени. Ти няма да се промениш. Но когато му дойде времето, ще се наложи да правиш каквото ти налагат обстоятелствата. И всеки път, когато обстоятелствата те направят по-малко съвършен, ще го приемаш като личен позор, ще проклинаш съдбата и себе си. — Сула взе някакъв свитък. — Това е указ, който ще закача утре на рострата. Ти си спечелил гражданския венец. Според моите закони това ти осигурява място в Сената, специално място в театрите или в цирка, както и публични аплодисменти всеки път, когато се появиш с венеца си на улицата. А от теб се изисква да носиш венеца си в Сената, в театъра и в цирка. Следващото заседание на Сената е след половин месец. Ще очаквам да те видя в Курия Хостилия.
С това разговорът приключи. Но когато Цезар се прибра вкъщи, установи, че Сула иска да го поздрави с още нещо: пред дома му чакаше едър дорест жребец с бележка, окачена на гривата:
„Няма нужда повече да яздиш муле, Цезаре. Имаш личното ми разрешение да ползваш услугите на този кон. Той обаче не е съвсем съвършен. Погледни му краката.“
Когато Цезар погледна, чак му стана смешно. Вместо да са заоблени като на всички други коне, копитата на дорестия жребец бяха разсечени на два отделни пръста, напомняйки повече на кравешки.
Луций Декумий потръпна от погнуса.
— По-добре да го заведеш в кланицата! — каза той. — Не ща повече да го гледам!
— Напротив — отвърна Цезар. — Той не става за дълга езда, понеже не може да се подкове. Но нашият малък Двупръстчо ще ме носи във всяко сражение, което водя! А в останалото време ще опложда кобилите ми в Бовила. Луций Декумий, това е за късмет! Аз трябва винаги да притежавам двупръсти коне. Така никога няма да изгубя сражение.