Отмъщение от отвъдното
- Автор: Конъли Джон
- Серия: Чарли Паркър #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Надежда Розова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Отмъщение от отвъдното». Краткое содержание книги:
— Какво представлява Пети отдел? — попитах.
— Според мен си ти — отговори Уолтър. — Ти си центърът на Пети отдел.
Срещнах се с Дейв в, „Арабика“ на ъгъла на „Фрий“ и, „Крос Стрийт“, където не само сервираха най-хубавото кафе в града, но и мястото беше прекрасно с картините по стените и със светлината, струяща през панорамните прозорци. Звучеше музиката на „Пиксис“.
Дейв не изпадна във възторг, когато поисках отпуск от бара, и не можех да го виня. Бяха го напуснали двама от служителите — едната по майчинство, а другият заминаваше при гаджето си в Калифорния. Смяташе, че самият той отделя твърде много време за обща работа в бара и твърде малко за сметките и за документацията. Беше ме наел, за да сваля от плещите му част от товара, а вместо това го бях оставил да затъне още повече, отколкото преди да ме назначи.
— Опитвам се да въртя бизнес, Чарли — каза Дейв. — Направо ме съсипваш.
— В момента не е много натоварено, Дейв. Гари може да се погрижи за доставките от „Напи“, а аз ще се върна навреме за камиона следващата седмица. И бездруго сме се презаредили с някои от марките, така че нека се изчерпат.
— Ами утре вечер?
— Надин искаше допълнителни смени. Нека да поеме част от натоварването.
Дейв зарови лице в ръцете си.
— Мразя те — каза той.
— Не е вярно.
— Напротив. Добре, вземи си една седмица. Ако още сме в бизнеса, когато се върнеш, да знаеш, че си ми длъжник. Голям.
Нощта не помогна с нищо настроението на Дейв да се подобри. Някой се опита да открадне мечата глава, която красеше трапезарията, а ние забелязахме липсата едва когато крадецът вече излизаше от паркинга и главата стърчеше от предния прозорец. Нападнаха ни любители на коктейли и дори Гари, който знаеше за коктейлите повече от всеки друг, се видя принуден да си помогне с „пищова“ — листа с рецептите, който криеше зад бара. Студенти си поръчваха всякакви сладки гадости и въздухът се насити с миризмата на „Ред Бул“. Сменихме петнайсет кега с бира, три пъти повече от средното за вечер, макар че бяхме далеч от рекорда си — двайсет и два.
Освен това във въздуха витаеше секс. В края на бара седеше една жена на около петдесет години, която едва ли щеше да изглежда по-хищно, ако имаше остри животински нокти и зъби, а не след дълго към нея се присъединиха още две-три от същия вид. Барманът ги наричаше „зъбарки“ заради една почти митична зъболекарка, за която се говореше, че обслужила поредица от мъже на паркинга само за една вечер. В крайна сметка те успяха да примамят неколцина спортни типове, мъжаги, чийто афтършейв поведе война на миризмите в натежалия от вонята на „Ред Бул“ въздух. По едно време изпитах желание да ги облея всичките с маркуча, за да ги поохладя, но те си тръгнаха да си потърсят по-закътано местенце, преди да се наложи да го направя.
В един през нощта петнайсетте служители от персонала бяха изтощени, но никой не искаше да се прибира. След като почистихме апаратите за наливна бира и заредихме фризерите, си направихме бургери и пържени картофки и всички си пийнаха, за да се поотпуснат. Изключихме сателитната система, която озвучаваше бара, и си пуснахме кротка музика от айпода. Накрая хората започнаха да се разотиват, а ние двамата с Дейв се уверихме, че всички уреди в кухнята са изключени, угасихме и последните свещи, проверихме тоалетните, за да сме сигурни, че всички са излезли, прибрахме парите в сейфа и заключихме. Сбогувахме се на паркинга и Дейв ми повтори, че ме мрази, преди всеки да поеме към къщи.
Щом отворих входната врата на дома си, застинах на прага и се ослушах. Срещата ми с Мики Уолас и разказът му за двете фигури, които е видял, ме бяха разстроили. Бях пуснал духовете да си ходят. Мястото им вече не беше тук. Но и сега, както когато бях обиколил къщата, след като Уолас си тръгна, не долових нищо заплашително, нищо неловко. Къщата беше притихнала и аз усетих празнотата й. Дори да е имало нещо тук, беше си отишло.
Лампичката на телефонния секретар мигаше. Натиснах копчето и чух гласа на Джими Галахър. Звучеше малко пиян, но посланието беше ясно и просто, а моментът на пристигането му — предопределен.
„Чарли, ела тук. Ще ти кажа, каквото искаш да узнаеш“, казваше Джими.