Гравитация

Привързаният с въже труп на Кеничи, закопчан плътно в черния чувал, бавно се въртеше около оста си в мрака. Обграден от хаоса от излишни уреди и оборудване и резервни литиеви батерии, мъртвецът приличаше на още една ненужна част от станцията, захвърлена в отдавна изоставената капсула „Союз“. „Союз“ не функционираше вече повече от година и екипажът на Международната космическа станция го използваше за склад за ненужни предмети. Наистина, беше ужасно неуважение да държат тялото на Кеничи тук, но всички бяха доста разстроени от неговата смърт. И ако трябваше да се разминават непрестанно с неговите тленни останки, носещи се из модулите, в които те живееха и работеха, би било непоносимо за тях.

Ема се обърна към командира Китридж и медицинското лице на „Дискавъри“ — О’Лиъри.

— Запечатах тялото му веднага след настъпването на смъртта — рече тя. — Оттогава не сме го пипали. — Тя млъкна и отново обърна поглед към трупа. Черната материя на чувала бе издута на места, очертавайки формата на човешкото тяло.

— Всички системи са по местата си, нали? — попита О’Лиъри.

— Да. Два интравенозни катетъра, белодробната и стомашната сонда. — Тя не бе пипала нито една от тях. Знаеше, че това бе необходимо изискване от екипа, който щеше да извършва аутопсията. — Запазила съм и всички кръвни култури и всички проби взети от него за изследване. Всичко.

Китридж мрачно кимна с глава.

— Хайде, да приключваме с това.

Ема откачи въжето и посегна към трупа. Той й се стори твърд, и набъбнал, като че ли мъртвите тъкани вече бяха подложени на анаеробно гниене. Не искаше да си представи какво представляваше Кеничи под черното покривало.

Всички бяха потънали в мълчание, лицата им бяха мрачни като всеки погребален кортеж. Опечалените се носеха като венци за последно сбогом, докато плуваха след трупа по дългите тунели, свързващи модулите на станцията. Китридж и О’Лиъри бяха начело и насочваха трупа през шлюзовите врати. След тях бяха Джил Хюит и Анди Мърсър, които също мълчаха. Когато совалката се бе скачила със станцията преди едно и половина денонощие, Китридж и неговият екипаж донесоха на колегите си усмивки и прегръдки, пресни ябълки и лимони, както разбира се, и дългоочаквания брой на неделния „Ню Йорк Таймс“. Те бяха старият екипаж на Ема, хората, с които се бе подготвяла в продължение на цяла година и сега за нея тази среща имаше сладко-горчивия вкус на семейно събиране. След като вече бе приключила тяхната среща, те бяха пристъпили към последната си задача — да пренесат тленните останки на техния колега през лабиринта от коридори до скачващия модул.