Владетелят (Част I)
- Автор: ван Ластбадер Эрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Владетелят (Част I)». Краткое содержание книги:
Брилянтен роман!
Джейк Мейрък е сред най-добрите служители на Агенцията — тайна институция, подчинена пряко на президента на САЩ.
Хладнокръвният убиец Ничиреншу, заклет враг на Джейк, владее всички бойни изкуства…
Ши Зи-лин е високопоставен министър в Пекин, оцелял сред урагана на историята.
Кой от тях ще се окаже истинският Владетел?
Цената е Хонконг — ослепителният диамант на Изтока…
— Всичките ми посетители са твърдо убедени, че този юан е естествено творение на природата — промълви той. — Отначало се опитвах да обясня, че всичко е плод на моите виждания за изкуството, но реакцията им беше странна… — усмихна се на откритото детско лице, вдигнало се към него, и добави: — Всички без изключение предпочитаха да вярват в съвършенството на природата… — взе малката ръчичка на Зи-лин и добави: — С изключение на теб, разбира се… Как мислиш, защо е така?
Зи-лин се замисли. Очите му следяха гъвкавите движения на рибите в бистрата вода, душата му се изпълни с желание да бъде като тях — пъргав, смел, самоуверен в живота…
— Може би защото аз предпочитам да вярвам в съвършенството на човешката душа, вуйчо — отвърна той, прибягвайки до старото почтително обръщение.
Джианът замълча, очите му не изпускаха лицето на момчето, което говореше по-мъдро дори от улегналите учени, които познаваше.
— Мисля, че съвършенството е най-дефицитната стока на този свят, млади братко — промълви най-сетне той и стисна ръката му. — Но на моя гръб има далеч повече от твоите десет години, следователно понятията ни за съвършенство могат да бъдат и различни…
— Значи тук не си щастлив?
— Щастлив съм, млади братко — усмихна се джианът. — Но не съм доволен. Между двете неща има известна разлика. — Пусна ръката на Зи-лин и хвърли едно гладко камъче в езерото. Пъстървите се струпаха около мястото, вероятно в очакване на храна. После бавно се пръснаха. — След известно време ще разбереш, че животът е едно постоянно търсене.
— На съвършенството ли? — пожела да узнае Зи-лин.
— За някои хора може би… Докато други разбират, че на този свят няма място за съвършенство…
— Но това не би трябвало да ги спира, нали?
— Е, да… — показалецът му предупредително се вдигна: — Но има и хора като мен, които не желаят да открият съвършенството…
— Защо?
— Защото животът е възможен само в състояние на доволство. Понякога си мисля, че смъртта е единственото съвършенство, което е достъпно за нас…
— Ами Буда?
— Аз не съм Буда — замислено отвърна джианът. — Нито пък ти, млади братко… — Тъгата се спусна в очите му като черна мантия. — Ще растеш и ще правиш грешки… С всички е така. Но трябва да продължаваш напред и да извличаш поука от грешките си. Глупак е не този, който допуска грешки, а който ги повтаря.
Останаха още дълго под палещите лъчи на следобедното слънце. Не говореха, всеки предпочиташе да потъне в съзерцанието на прекрасния юан…
Лятото свърши, дойде есента. Зи-лин потъна в училищните си задължения. В семейството му все по-упорито се говореше, че ще се преместят на юг преди началото на зимата, може би чак в Шанхай.
Когато намери време да се отбие в градината, вратата се оказа заключена. Това беше необичайно и той с разтуптяно сърце се затича покрай стената към входа на вилата.
Отвори му непознат човек. Беше облечен в дълга роба като монасите от близкия манастир.
— Да?
— Моля да ме извините, но аз търся джианът на тази вила — промълви Зи-лин, опитвайки се да надникне зад широкия гръб на монаха.
— Аз съм — усмихна се мъжът.
— Не разбирам — смаяно промълви Зи-лин. — Аз често идвах тук и…
— О, имаш предвид предишния собственик — кимна монахът.
— Предишният?
— Доколкото зная, той е бил запален комарджия — отвърна онзи. — Изгубил е този юан на играта „фан тан“, после имотът е бил закупен от нашия манастир… — отстъпи крачка назад и разтвори по-широко вратата: — Но това не пречи да си добре дошъл тук, млади братко — на устата му се появи лека усмивка. — Тук може би ще научиш повече, отколкото в училище…
— Но къде е джианът? — смаяно попита Зи-лин.
— Нямам представа — сви рамене монахът, после на кръглото му лице отново се появи усмивка: — Защо не влезеш? Винаги има какво да научиш при нас…
Но Зи-лин вече тичаше по прашната пътека, следван по петите от разлаяно куче.
Въпреки усилията си, не научи нищо повече за джиана. И може би така стана по-добре. Този човек беше свързан с градината и Зи-лин предпочиташе да си го представя сред бамбуковите и лимонови дръвчета, сред ирисите и разкошните олеандри. Лицето му беше умно и интелигентно, но под ноктите му винаги имаше кал, а коленете му бяха вечно влажни от земята.