Изпепелени
- Автор: Бэгготт Джулиана
- Серия: Чисти #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт България
- ISBN: 9789542712374
- Переводчик: Анна Стоева
- Жанр: Пост-апокалипсис
Электронная книга - «Изпепелени». Краткое содержание книги:
Тихо е, като се изключи чуруликането на птиците. Партридж поглежда към вдлъбнатата среда на един слънчоглед и се пита дали не е възможно това да е малък говорител. Вече не вярва на нищо.
– Не мога да повярвам как свали Арвин Уийд – казва Бекли и се усмихва широко.
Партридж разтрива кокалчетата си.
– Не мислех за това, просто го направих – той поглежда към широките рамене на Бекли. – Ти имаш някакво кодиране в теб, нали? Обзалагам се, че в медицинския център има калъп за мумия с името ти върху него.
– Всъщност ми дадоха само някои необработени неща. Нищо кой знае колко усъвършенствано. Нямаше калъпи.
– Какво искаш да кажеш?
– Ами има начин да се направи както трябва кодиране с всичките му вградени защити, за да е то възможно най-безопасно и специфично. Освен това, може то да е много по-евтино и по-бързо. Не мисля, че е било добре за здравето ми като цяло, но аз не съм момче от академията. Нали? В дългосрочна перспектива аз съм заменим.
Партридж си спомня Уилда, която беше просто деветгодишно момиче, превърнато в чисто вътре в Купола, и което започна бързо да се влошава, защото кодирането беше твърде мощно, а тя бе твърде млада. Какво ли щеше да се случи с Бекли след десет години, или след пет? Партридж се изправя и поглежда към общата спалня на момчетата.
– Не мисля, че си заменим, никак даже – той хвърля поглед на Бекли, който кимва рязко и извръща поглед.
В този момент Партридж чува нервния глас на Айралийн, който дава някакви нареждания. Обръща се и я вижда – облечена в патешкожълта рокля, която се носи ефирно около краката ù. Роклята е изрязана и прилича на вечерна. Партридж е облечен неподходящо. Тя е заобиколена от група млади жени със замръзнали усмивки. Майка ù, Мими, е с нея и изглежда неприветлива и ядосана. След тях се точат половин дузина фотографи, насочили камерите си към Партридж така, сякаш са оръжия.
– Здравей, Айралийн – поздравява я Партридж. – Готова ли си?
Иска му се да започват.
Устата ù оформя едно съвършено „О!“ на изненада. Тя се усмихва и после за негова изненада сваля патешкожълтите си високи обувки, хваща ги в ръце и се затичва право към него. Разтваря ръце и ако той не отвори своите, тя ще се удари в него. Така и не му остава друг избор, освен да ги отвори. В момента, в който го прави, тя подскача леко, така че той трябва да я хване и да я спусне на земята.
– Работиш толкова много, че не ни остава време да бъдем заедно! Никакво време – тя накланя глава на една страна и го гледа.
Камерите започват да щракат и да ги заливат с блясъка на светкавиците си.
– Не ги гледай – казва тя. – Не би трябвало да знаем, че те са тук.
Приятелките на Айралийн започват да гукат от възхищение, сякаш виждат някакви малки котенца. Той не е виждал никоя от тях и се чуди дали не им е възложена задачата да се правят на такива. На Партридж това никак не му харесва.
– Трябва ли да издават такива звуци?
– Сега сме съвсем сами. Най-сетне! Да отидем до дървената люлка близо до решетката за растения.
– Добре.
Хващат се за ръце и тръгват нататък.
– Как си? – пита тя. – Кажи ми всичко, което съм пропуснала!
– Госпожа Холенбек се е опитала да се самоубие с хапчета. Имаше и едни недоносени бебета ... Не мога да говоря за тях. Те измъчват хора. И Гласингс сред тях. Той изглеждаше почти мъртъв. Ударих Арвин Уийд.
– Спри! – внезапно извиква тя, поруменяла от гняв. – Просто спри!
– Ти ме попита.
Вече са при люлката. Тя отново слага обувките си с високи токчета, което е също толкова необяснимо, както и това, че ги беше свалила. Сяда на люлката и замръзва, вперила поглед в него с влюбена усмивка.
Той не може да отвърне на усмивката ù. Поглежда отново към спалните помещения. Крилото на първокурсниците е осветено цялото. Другите етажи обаче са тъмни и тихи. Дали трите по-горни курса не са отишли на някои от онези мрачни учебни излети до зоологическата градина? Внезапно всичко това започва да му липсва. Иска му се отново да е хлапе. Не иска да знае нищо. Толкова лошо ли е това?
– Залюлей ме! Залюлей ме! – подканва го Айралийн, звучейки по-скоро като малката Джулби Холенбек, отколкото като себе си.
– Да, да! Залюлей я!
Мими ги гледа с отвращение.
Той се чувства толкова дълбоко манипулиран, че за момент не може да помръдне. Отказва да прави онова, което те му казват.