Звездни дневници
- Автор: Лем Станіслав
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-623-9
- Переводчик: Светлана Петрова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Звездни дневници». Краткое содержание книги:
„Звездни дневници“ на гениалния полски фантаст Станислав Лем представляват цикъл от разкази, които са толкова хомогенни, че често се определят от критиката като роман. Пътешествията на неуморимия Ийон Тихи не са номерирани в никаква последователност, защото, както обяснява авторът чрез своя герой, едни пътешествия се извършват в пространството, други във времето — винаги можеш да се върнеш назад, където още не е имало пътешествие и тогава първото би станало второ. Нито едно от произведенията на Лем не е писано толкова дълго време. Първите пътешествия от „Звездни дневници“ датират от началото на петдесетте години на миналия век, а последното излиза през 1996-а, тоест с интервал от над четиридесет години. През това време в света и на Земята всичко се е променило, единствено авторът на дневниците, неуморимият Ийон Тихи, си е останал същият. Нищо не знаем за неговия семеен живот; ако се отбива вкъщи (на Земята), то е само за да тръгне скоро пак из Вселените, ако има биография, тя е частична, при това чудесен материал за анекдоти. Когато пътешестваме с Тихи, забравяме страха, който може да буди чуждият нам Космос — прочутият космически пътешественик навсякъде се чувства у дома си, нищо не може да го извади от равновесие, а чувството за хумор, увереността в себе си и непобедимият практицизъм побеждават всички препятствия.
— Не можеш да не се съгласиш… Такова нещо ти няма да направиш… Ще излезе, че се страхуваш…
Стори ми се, че последните му думи бяха придружени от сподавена усмивка. Наежих се:
— Виж ти. И защо, моля?
— Защото… бе какво да ти обяснявам… То е свързано със структурата на самото време.
— Не ме баламосвай. Ако не се съглася, няма да се помръдна оттук, и тогава нито твоят Розенбайсер ще ми обясни нещо, нито пък ще ви поправям историята.
Говорех така, за да спечеля време, понеже подобни въпроси не се решават ей така, на секундата, но освен това, макар да не ми беше ясно защо той, тоест аз, е дошъл при мен, все пак смътно усещах, че в цялата работа се крие някаква измама, някаква хитрост.
— Ще ти дам отговор след четирийсет и осем часа — заявих.
Той започна да настоява да реша веднага, но колкото по̀ напираше, толкова по-малко ми харесваше всичко това. Накрая дори взех да се съмнявам дали наистина е идентичен с мен. При тази мисъл веднага го подложих на разпит. Трябваше да измисля нещо тайно, което никой друг освен мен не знае.
— Защо пътешествията в моите „Звездни дневници“ не са номерирани последователно?
Той се засмя:
— А-ха-ха! Вече не ми вярваш, а? Ами защото, миличък, едните пътешествия са били в пространството, а другите — във времето, следователно не може да се говори дори за първо пътешествие; винаги можеш да се върнеш до някой момент, в който още не е имало пътешествие, и да заминеш за някъде, тогава първото пътешествие ще стане второ — и така до безкрайност!
Така беше. Но все пак за тези неща знаеха няколко души, мои доверени познати, от тихологичния институт на професор Тарантога. Поисках да ми докаже самоличността си. Документите му бяха в ред, което всъщност не беше никакво доказателство — можеха да бъдат фалшиви. Моите съмнения се поразсеяха, като видях, че знае всички песни, които пея единствено когато летя сам-самичък из далечните простори, обаче забелязах, че пее ужасно фалшиво припева на „Метеорити, метеорити“. Казах му, а той страшно се обиди и отвърна, че не той, а аз винаги пея фалшиво; разговорът ни, протекъл до този момент в доста спокойна атмосфера, се превърна в спор, после премина в остра кавга, докато накрая така се ядосах, че го пратих по дяволите. Казах го в пристъп на гняв, без да искам, ала той безмълвно стана, качи се горе, намести си хроноциклета, яхна го като велосипед, бутна някаква част и в миг се стопи в мъгла по-точно — в облаче цигарен дим. След минута и то изчезна, останаха ми само разхвърляните по пода книги. Бях сам, стоях опулен и гледах стъписано, защото не бях очаквал това, но не исках да отстъпя от своето, когато той започна да се готви за път. Помислих малко, а после слязох обратно в кухнята, тъй като в приказки бяха минали близо три часа и пак бях гладен. В хладилника имах още няколко яйца, че и парченце шунка, но щом запалих газта и счупих яйцата, от горния етаж се разнесе неописуем грохот.
Стреснах се и от омлета ми не остана нищо, съдържанието на тигана се изсипа право върху пламъка на газовия котлон, а аз хукнах нагоре, като прескачах по три стъпала и изригвах най-грозни проклятия.
По рафтовете вече нямаше ни една книга, последните томове образуваха голяма купчина, а изпод нея се измъкваше онзи човек заедно с изкривения при падането хроноциклет.
— Какво означава всичко това? — извиках вбесен.
— Сега ще ти обясня… чакай малко… — мърмореше той, дърпайки хроноциклета към лампата. Огледа го съсредоточено — този път дори не направи опит да оправдае поредното си нахлуване в моя дом. Дойде ми до гуша.
— Би следвало поне да обясниш!! — изкрещях, вече извън себе си от гняв.
Усмихна се. Отмести хроноциклета, по-точно — подпря го на стената, извади лулата, натъпка я с тютюн от моята кесия, запали, преметна крак връз крак. Не издържах:
— Безсрамник такъв! — извиках.
Не се помръднах от мястото си, обаче вътре в себе си твърдо реших да го направя на пестил. Ще си бие шеги с мен, и то в дома ми!
— Глупости — рече той флегматично. Очевидно не изпитваше и капчица вина. А ми събори всички книги на пода!
— Без да искам — поясни човекът и пусна дим от устата си. — Хроноциклетът ми пак се подхлъзна…
— Но защо се върна?
— Трябваше…
— Как така?
— Скъпи мой, попаднали сме в кръг на времето, — спокойно обясни той. — Сега пак ще те уговарям да станеш директор. Ако откажеш, ще си замина, но скоро пак ще се върна и всичко ще започне от начало…