Драконът от Луалаба
- Автор: Бобев Петр
- Язык: болгарский
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Драконът от Луалаба». Краткое содержание книги:
Едно клъвване и толкова!
Край! Край на неговия свят, на научните му занимания! И никаква надежда да намери дъщеря си, никаква надежда да я спаси!
Още крачка, две!
Тогава в бледнеещия сноп на фенерчето той съгледа ватуса, който надигна леко мускулеста ръка и замахна. Копието прониза раздутата шия. Кобрата опита да се хвърли напред, помъкнала тежкото острие, ала не успя да се надигне повторно. Само заизвива настървено в дива конвулсия цялото си тяло като размахан гумен бич.
Рудахигва натисна по-силно оръжието си. Опасната глава отскочи, отделена от тялото. Естественикът приближи, облян в пот, загледа последните тръпки на стоманеното тяло. А ватусът подаде дръжката на копието си към отрязаната глава. И ето стана това, което Наумов беше чел някъде — свирепата уста захапа дървената дръжка, дори така, лишена от тялото си, все едно мъртва, но все така свирепа, все така изпълнена със злоба и отрова.
Рудахигва тръсна копието, за да го освободи от този зловещ накит, но и след това откъснатата глава продължи да се взира в тях с изцъклените си зеници и да хапе в безсилна ярост празния въздух.
— Назад не може! — рече ватусът. — Плочата е тежка!
Наумов се обърна в тесния проход.
— Тогава оттук! Все ще има изход.
Гигантът тръгна напред, привел широките си плещи под надвисналия свод на тунела и протегнал напред копието, готов да срещне всяка опасност.
— Мирише лошо! — каза той, като полуобърна глава.
Наумов също подушваше вонята, що лъхаше отдолу, но все не намираше някакво обяснение. Навярно от сулфатарите! Какво друго? Местността е вулканична, осеяна с газови извори.
Рудахигва се обърна. Страшно подозрение прониза съзнанието му.
— Белият мъж да почака! Рудахигва ще провери сам!
Наумов, свикнал вече да му се доверява напълно, приседна на пода уморен, а ватусът продължи още десетина крачки и изведнъж се закова на място. Очите му се разшириха от ужас. Мускулите му се вцепениха.
Отсреща, зад завоя, се открояваше отворът на тунела, който свършваше в просторна зала, огрява със странен блясък — сякаш някой бе свалил от небето пълната луна, която грееше със студената си жар. Или не, не беше луната. Нейната светлина е равна, непрекъсваща, както струи ленив поток. А тази беше друга, неспокойна, мигаща. Ту припламваше, ту замираше, сякаш невидима уста раздухваше безплътно, несгряващо огнище. Чудна светлина, родена в зло, родена за зло. Вихрен танц на жестоки духове. Те пърхаха с пламнали крила, дебнеха, чакаха…
Рудахигва позна.
Огнената пещера! И духът на Типу Тип! И свирепите духове на неговата орда! Глутница зли духове! Незаситени, жадни за кръв…
Той се върна, изтика другаря си назад в кладенеца. Отсечената змийска глава ги посрещна с огъня на омразата в стъклените си очи и с хапеща уста.
— Не там! — заговори задъхан ватусът. — Там е смъртта!
Наумов възрази:
— Смъртта е и тук! Смърт от глад! А аз нямам право да стоя, да чакам, когато… Нямам право… Даже пред смъртта…
— Има смърт и смърт! — отсече Рудахигва. — Там е проклятието! Проклятието!
Естественикът опита да го отстрани от пътя си. Но не можа. Та той беше играчка, като дете в силните лапи на гиганта.
— Остани! — рече ватусът. — И изслушай Рудахигва! После каквото решиш! Сега само слушай!
И като видя как уморен от борбата, естественикът се подпря на стената, заговори:
— Типу Тип живее! Не тялото му, а неговата злоба. Толкова голяма злоба не умира. Живее, за да прави зло. Проклетият му дух броди наоколо. Дебне, пази богатството си.
— Типу Тип има кръв — рече Наумов. — А духовете, и добрите, и лошите, са безкръвни. Тогава?
Ватусът се замисли, но скоро вдигна глава.
— Не само той! Не само Типу Тип! Има и друго — проклятието. Този жълт камък, този дяволски камък, който докарва всичките ни нещастия! Заради него Типу Тип отвлякъл мъжете и жените от родната им страна, от свещеното Киву. Заради него измрели много достойни мъже в пустинята. Заради него още повече загинали в пещерата, когато къртели жълтия камък… Заради него… Проклетият жълт камък. Стотици загивали, умирали с проклятие… Проклинали жълтия идол на белите, по-силен от другите им фетиши — и от полумесеца, и от кръста… С мъка и кръв се напоили жълтите камъни, с много кървава мъка. И страшна, неотменима смърт. Загорели, засветили, нажежени от студения огън на омразата…