Ранима близост

Трябваше да си знам: изпитанието далеч не е свършило. То е като безкрайна надпревара — правата бяла линия на финала се разпада на бял прах и се разпръсва, щом приближа, а като изчезне, съзирам нова линия в далечината. И хуквам към нея, задъхана, сякаш бягам на живот и смърт, и пак става същото. Едно чакане свършва, започва друго. Това ме съсипва повече, отколкото липсата на сън. Имам чувството, че в мен е затворено диво животно, което умира от желание да излезе на свобода и в отчаянието си се клати напред–назад. Само да можех да намеря начин да успокоя мислите си, не бих имала нищо против да лежа будна цяла нощ.

— Заведете ме в болницата да видя Робърт — казвам аз, когато сержант Зейлър ме извежда в коридора.

— Сега ще те заведа в стаята за разпит — отвръща тя строго. — Трябва да поговорим, Наоми. Нужни са много обяснения и уточнения. — Раменете ми увисват. Нямам сила за нищо. — Не се тревожи — успокоява ме сержант Зейлър. — Няма от какво да се страхуваш, ако ни кажеш истината.

Изобщо не ме е страх от полицията. Там се подчиняват на правила, които разбирам и с някои малки изключения приемам.

— Знам, че ти никога не би наранила Робърт и не си го направила.

Залива ме вълна на облекчение и попива в уморените ми кости. Слава богу. Искам да попитам дали Джулиет те е наранила, но има срив в онази част от мозъка ми, която контролира речта и устата ми не ще да се отвори.

Стаята за разпит е боядисана в светъл коралов цвят и мирише силно на анасон.

— Искаш ли нещо за пиене, преди да започнем? — пита сержант Зейлър.

— Каквото и да е, само да е алкохол.

— Чай, кафе или вода — изрежда тя с по-строг глас.

— Само вода тогава. — Не се опитвах да се шегувам. Знам, че в полицията разрешават на хората да пушат. Виждала съм по телевизията, а има и пепелник на масата пред мен. Щом тютюнът и никотинът са разрешени, защо да не е разрешен и алкохолът? По света има толкова много недомислици, повечето плод на глупост.

— Обикновена или газирана? — мърмори под нос сержант Зейлър на излизане от стаята. Не мога да разбера ядосана ли е, или се шегува.

Щом оставам сама, и главата ми се изпразва. Трябва да обмислям отговорите си, да се подготвям, а аз какво правя — седя абсолютно неподвижно, докато тънката материя на съзнанието ми се опитва да се разтегне и да покрие пропастта между този момент и следващия.

Ти си жив.

Сержант Зейлър се връща с моята вода. Бърника из уреда на масата, който изглежда по-сложен от който и да е касетофон, макар че очевидно ще изпълнява такава роля. Щом заработи, Зейлър казва своето име, после моето, датата и часа. Кара ме да изразя нежеланието си да присъства адвокат. След като го правя, тя се обляга назад в стола си и казва:

— Ще спестя и на двете ни много време, като прескоча сценария с въпросите и отговорите. Ще ти опиша ситуацията такава, каквато я виждам аз. А ти ще ми кажеш дали съм права. Става ли?