Три ябълки паднаха от небето

От деня, в който Магтахине започна да идва, състоянието на Анатолия се влошаваше неотклонно: сега, освен че беше отмаляла, постоянно ѝ се гадеше чудовищно, и най-малката изядена трошица не се задържаше в стомаха ѝ и напираше да излезе. Ако през август Анатолия се оплакваше, че е напълняла, то през октомври бе отслабнала толкова, че ѝ се брояха ребрата, а една нощ Василий се събуди от това, че не беше успяла да стигне до нужника – бе така отмаляла, че краката ѝ се подкосяваха, и седнала на пода, плачеше безутешно и се оплакваше от горчивата си съдба. Той ѝ помогна да се облекчи, сложи я да легне, оправи ѝ възглавницата, за да лежи на високо, така не ѝ се гадеше толкова. Сложи чайника и докато водата кипне, седеше до Анатолия и я милваше по ръцете. Тя плачеше – от срам, задето е толкова немощна, от съжаление, че е стоварила върху плещите му такова бреме. Няколко пъти опита да се извини, но Василий я прекъсваше – не ме обиждай с такива думи, не съм го заслужил. Направи силен сладък чай и ѝ даде да пие от чинийка, духаше внимателно преди всяка глътка, за да изстине, Анатолия изпи три чаши – повече не можеше, отпусна се върху възглавницата и затвори очи. Василий легна до нея, прегърна я предпазливо, целуна я по слепоочието.

– Много съм виновна пред теб – прошепна Анатолия.

– Не започвай пак – прекъсна я Василий.

– Остави ме да се доизкажа – примоли се тя.

Василий изслуша мълчаливо разкаяния ѝ разказ за внезапното кръвотечение, как тя не е казала на Ясаман, как от малодушие, колкото да го отпрати, е приела предложението му да се съберат, как после не е намерила нужните думи, за да го разубеди.