Принцът на Глупците
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Принцът на Глупците». Краткое содержание книги:
— Снори! — Защо изкрещях такова безполезно предупреждение, и аз не знам. Снори виждаше проблема достатъчно добре. Копиеносецът се поколеба за част от секундата. Не мисля, че моят вик го разсея. По-вероятно бе стреснат от окървавения великан пред себе си, с алено лице, разсечено от свирепа усмивка. Част от секундата не би трябвало да е достатъчна, но Снори изрева и с невъзможно усилие изтръгна брадвата си от гръдния кош на своята жертва, разпилявайки по земята най-разнообразни вътрешности. Успя да отсече върха на копието точно преди то да стигне до шията му. Обратният му замах смачка физиономията на мъжа с тъпия край на брадвата. И кълна ви се, желязото оставяше след себе си тъмна диря, докато цепеше въздуха. Къдрави струйки нощ, които се разсейваха като дим. Последният наемник, останал без меч, се врътна и побягна. Снори се обърна към мен с абсолютно черни очи, задъхан, озъбен, невиждащ.
Претърколих се на крака — добре де, на крак. Мечът висеше в ръката ми и за миг двамата просто стояхме един срещу друг. Зад рамото на Снори последното пламтящо късче на слънцето се скри зад планините.
— Имаш парченце от… — Потърках се с ръка по брадичката, за да му покажа. — Ъъъ… нещо в брадата. Струва ми се, че е бял дроб.
Той посегна бавно и докато го правеше, очите му се избистриха.
— Възможно е. — Бръсна парченцето и се ухили. Пак си беше старият Снори.
— Дали ще дойдат и други? — попитах.
— Има и други — каза той. — Но дали ще дойдат, тепърва ще видим. Мисля, че остават осем. — Избърса лицето си, размазвайки аленото. Там, където се показа чиста кожа, изглеждаше твърде бледа — дори за северняк. Кръвта отляво под ребрата му беше тъмна и течеше, което намекваше, че не всичката е чужда.
— Едрис? — попитах.
Снори поклати глава.
— Него щях да го запомня, ако го бях убил. Сигурно върви най-отзад, за да е сигурен, че някой от изоставащите няма да реши, че планината е прекалено стръмна. — Облегна се на скалата с увиснала в ръката брадва. Плътта му вече беше съвсем бяла под аленото, а вените — странно тъмни.
— Трябва да им дадем храна за размисъл — казах. Познавах силата на страха по-добре от повечето хора, а Снори беше оставил след себе си страшна касапница. Хванах онзи, от когото бе изтръгнал брадвата си, за да се спаси от мушкащото копие. Левият му ботуш се оказа най-малко хлъзгавата част и аз го повлякох към ръба на корниза. Успях да го преместя на около педя, преди да открия, че макар слепият ужас да е чудесно обезболяващо на момента, ефектът му бързо се разсейва, щом непосредствената опасност отмине. Рухнах, стиснал глезена си, и се заех да изобретявам нови ругатни, които да предадат по-сполучливо страданията ми.
— Шибаговнарщина!
— Искаш да хвърлим труповете през ръба ли? — попита Снори.
— Това може да ги накара да се позамислят. — Мен лично би ме накарало, и въпросната мисъл щеше да е: „Ще се върна по-късно.“
Снори кимна, хвана двама мъже за глезените и ги метна през ръба. Те се приземиха със звук, който беше хем влажен, хем хрущящ, и стомахът ми се преобърна. Ариергардът на наемниците вероятно щеше да мине по този път — същия, по който бяхме минали и ние. Единствено звуците на битка бяха накарали Мийган и неговите спътници да поемат по алтернативния и доста по-стръмен маршрут. Разумното желание да заобиколят Снори, вместо да се изправят срещу него един по един в теснината, която бе избрал за защитна точка, ги бе подтикнало към по-опасния път.
Все още по задник, аз хванах друг от труповете за китката, опрях здравия си крак в един скален ръб и почнах да го влача сантиметър по сантиметър към пропастта. Преместих го на около крачка за времето, което бе нужно на Снори да разчисти околността от всички други освен един.
— Този е още жив. — Снори се наведе над Мийган и го срита в ребрата. — Само че е в несвяст. — Погледна ме с одобрителна усмивка. — Запазил си един дребен за разпит, както обеща.
— Всичко според плана — изпъшках аз, докато издърпвах трупа на още няколко сантиметра. Беше копиеносецът. За щастие лежеше по лице. Влаченето му по камъните оставяше червена диря. Стисках го за китката, тъй като нямах желание да докосвам все още топлите му мъртви пръсти.