Друговремец

Джейми нехайно си проправи път по края на тълпата и се приб­лижи към стълба. Поклати неодобрително глава към момчето.

– Ех, момко – започна той и изцъка с език. – Добре си се подредил, а?

Постави едра длан върху позорния стълб, уж за да погледне ухото по-отблизо.

– Абе, момче, какво още се чудиш и маеш? Само мръдваш с глава и си готов. Искаш ли да ти помогна? – Посегна, като че ли да хване момчето за косата. Малчуганът извика от страх.

Разбрах, че е мой ред, и пристъпих назад, като нарочно нас­тъпих жената зад себе си, която изпищя от болка.

– Извинете – изохках. – Толкова... Толкова съм замаяна! Моля ви... – Извърнах се от стълба и направих две-три крачки, като майсторски се олюлявах и сграбчвах ръкавите на хората край себе си. Ръбът на платформата беше само на двайсетина сантиметра от мен – хванах се за едно дребно момиче, което бях избрала предварително, строполих се напред и я повлякох със себе си.

Изтърколихме се на мократа трева, в плетеница от фусти, и викове на болка и изненада. Пуснах я и се разположих в драматична поза с разперени ръце. Дъждът закапа по лицето ми.

Падането ме беше оставило без дъх, тъй като девойката се стовари върху мен, и известно време пъхтях, заслушана в бърборенето на притеснените селяни. Заваляха предположения, предложения и възклицания. Само че добре познавах ръцете, които ми помогнаха да седна, както и сините очи, вторачени загрижено в мен. Преместих поглед за част от секундата, за да се уверя, че мисията е изпълнена – момчето на кожаря, притиснало кърпичка към ухото си, се отдалечаваше бързо, незабелязано от захласнатата по новото зрелище тълпа.

Селяните, които доскоро с трепет очакваха да видят как се пролива кръв, с мен бяха олицетворение на добротата. Бързо ми помогнаха да се върна в дома на Дънкан, а там ме глезиха с бренди, чай, топли одеяла и още по-топло съчувствие. Успях да се откъсна само когато Джейми отсече, че трябва да вървим, и ме вдигна от кушетката, без да обръща внимание на възраженията на домакините ми.

Качи ме пред себе си на седлото и пое юздите и на двата коня. Опитах се да му благодаря за помощта.

– Няма нищо, моме – рече той.

– Но се изложи на риск – настоях. – Не осъзнавах, че ще е опасно за теб.

– Е... – отвърна той неопределено и продължи закачливо: – Няма да отстъпвам на някаква мъничка девойка сасенак, нали?

Попришпори конете, когато сенките край пътя се сгъстиха. Не разговаряхме много по обратния път. А когато стигнахме до замъка, се раздели с мен на портата само с шеговитото:

– Приятна вечер, госпожо Сасенак.

Но почувствах, че сме сложили началото на приятелство, малко по-здраво от клюкарстване в сянката на ябълковите дървета.

1 Келтска дума за „ядивна гъба“. – Бел. прев.