Венецът
- Автор: Унсет Сигрид
- Серия: Кристин, дъщерята на Лавранс #1
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Емас
- ISBN: 978-954-357-216-8
- Переводчик: Ева Кънева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Венецът». Краткое содержание книги:
Норвегия на XIV век. Далечна и непозната. Раздирана от междуособици във властта. И тиха и спокойна в отдалечените на десетки километри имения, където родовите закони стоят над кралските.
И все пак… Зад дебелите каменни зидове на господарските къщи, затрупани от сняг през половината година, задрямали в безкрайните северни нощи, горят любовни огньове и искри неподозирана страст. Едно крехко момиче, Кристин, дръзва да се опълчи срещу думата на баща си и да мине под венчило с мъжа, избран от сърцето, а не от семейството й. С Ерлен.
Годината е 1928-а. Шведската академия присъжда най-престижната награда за литература в света на четиридесет и шест годишната норвежка Сигрид Унсет, обосновавайки се: „… за впечатляващото пресъздаване на норвежкото Средновековие“. Шест години преди това е излязла от печат историческата трилогия „Кристин, дъщерята на Лавранс“, епохално произведение без аналог в световната литература досега. А осемнадесет години преди това авторитетно издателство е отхвърлило исторически роман на прохождащата писателка, съветвайки я да се насочи към по-съвременни теми.
Той положи старите си изтънели ръце върху главата й и на раздяла се помоли Божията мир и благодат да я осенят.
6.
После Кристин изобщо не си спомняше в подробности какво й каза брат Едвин, но когато си тръгна от миноритския манастир, в мислите и душата й настъпи странна яснота и успокоение.
Преди се бореше с притъпен и потиснат страх и се мъчеше да му се противопостави: не е извършила чак толкова тежък грях. Сега брат Едвин й даде да разбере ясно и недвусмислено, че е съгрешила, и й обясни в какво се състои прегрешението й. Посъветва я да не го отрича пред себе си, а да се постарае да понесе бремето му търпеливо и безропотно. Кристин се опитваше да не мисли за Ерлен с предишното нетърпение: нито за дългото му отсъствие, нито за ласките му. Реши да му бъде вярна и да мисли за него само с доброта. Сещаше се и за родителите си и си обеща да ги възнагради за обичта им. Само веднъж да преодолеят мъката, която се канеше да им причини, като наруши обета, даден на Дюфринския род. Кристин често си припомняше съвета на брат Едвин да не търси утеха в грешките на другите. Чувстваше се покорна и склонна към пълно послушание. С лекота печелеше благоразположението на монахините. Започна да се успокоява с мисълта, че не е толкова трудно да намериш пътя към одобрението на околните. Надяваше се двамата с Ерлен да не изпитат на гърба си хорската злоба.
До деня, когато му се закле във вечна вярност, Кристин се опитваше най-добросъвестно да върши само добри дела, но тогава просто изпълняваше волята на другите.
Сега се чувстваше пораснала, вече жена. Не само заради горещите тайни ласки, които получи и даде; не и защото се съобрази с желанията на Ерлен и изостави бащините си препоръки. Брат Едвин й напомни, че върху плещите й вече пада отговорността за живота й и за живота на Ерлен, и тя беше готова да носи това бреме гордо и съвестно. Чувстваше се недостойна да бъде сред монахините, да присъства на богослуженията, да споделя радостта и умиротворението на коледните празници, но се утешаваше, че ще дойде и мигът, когато ще поправи стореното.
На втория ден от новата година Андрес Даре, познат още като Гюдмюнсьон, пристигна съвсем неочаквано в манастира заедно със съпругата си и петте им деца. Искали да отпразнуват края на Коледата с приятели и роднини в града и помолиха абатисата да пусне Кристин, за да им погостува за няколко дни.
— Скъпа дъще — подхвана Андрес Даре, — ще ти се отрази добре да се събереш с нови хора.
Хората от „Дюфрин“ отседнаха в красива къща в имение, недалеч от крепостта на епископа. Къщата беше собственост на племенниците на Андрес. Ратаите спяха в просторна стая на първия етаж, а на втория се помещаваше великолепна спалня с тухлено огнище и три хубави легла. В едното спяха Андрес и съпругата му заедно с най-малкия си син Гюдмюн, още дете; във второто — Кристин и двете дъщери в семейството — Астрид и Сигрид; а в третото — Симон и най-големият брат Юрд Андресьон.
Всички деца на Андрес и жена му бяха хубави. Симон не блестеше особено с външния си вид, но и той не беше грозен. Сега Кристин още по-ясно забеляза, че и двамата родители, и другите деца в семейството се вслушват в думите на Симон и се стараят да изпълняват желанията му. Всички в семейството изпитваха силна обич един към друг, но несъмнено на първо място беше Симон.
Дюфрините живееха в радост и безгрижие, денем ходеха на църква и принасяха пожертвования, а нощем се събираха и пируваха с други хора. Младите се забавляваха и танцуваха. Всички се отнасяха към Кристин сърдечно и като че ли не забелязваха колко е угрижена.
Вечер, когато изгасяха лампата на втория етаж и всички си легнеха, Симон ставаше от кревата си и присядаше на леглото на девойките. Обикновено разговаряше със сестрите си, но в мрака протягаше ръка и я слагаше върху гръдта на Кристин. Тя потръпваше от погнуса.
Сетивата й за интимното общуване вече се бяха изострили и тя се досещаше, че Симон е твърде горд и стеснителен, за да й каже някои неща, защото усещаше нежеланието й да отвърне на ласките му. В нея се надигаше странно озлобление. Сякаш той се опитва да се покаже като по-достоен мъж от онзи, който вече я бе обладал, макар и да не знаеше за неговото съществуване.
Но една вечер отидоха на танцова забава в друго имение и двете сестри на Симон останаха да пренощуват там. Родителите си легнаха, а Симон се настани върху кожите при годеницата си.
Тя придърпа завивката до брадичката си и скръсти ръце на гърдите си. След малко Симон посегна към пазвата й. Тя усети допира на коприна до кожата си и разбра, че Симон е легнал при нея облечен.