Декстър в мрака [bg]

И ченгето, да е живо е здраво, просто го погледна, от него се стече още малко вода, и каза:

— Може ли да видя книжката и регистрацията ви, господине?

Звучеше като отлична реплика за финал и аз се възползвах от нея.

Бедната ми очукана количка издаваше крайно нещастни звуци, но въпреки това потеглихме към университета — всъщност нямах избор. Колкото и повредена да беше колата, трябваше да ме откара дотам. Изпитах известно сродство с колата си. Ето ни — две прекрасно изработени машини, очукани от първоначалното си идеално състояние от обстоятелства извън контрола ни. Чудесна тема за самосъжаление — посветих й няколко минути. Гневът, който бях изпитвал допреди малко, се оттече и попи в моравата като каналната вода от полицая. Да видя как шофьорът на авалона преплува канала, излиза от другата страна и си тръгва, беше в духа на всичко останало напоследък: приближаваш се малко, а после някой ти издърпва чердженцето изпод краката.

Сега пък имаше още един труп, а още не бяхме измислили какво да правим с другите. Приличахме на състезателни хрътки, които тичат след изкуствен заек, който винаги е малко пред тях, мъчително издърпван всеки път, когато бедното куче реши, че ще го захапе.

При университета преди мен бяха стигнали две коли на отдела и четирима полицаи вече бяха отцепили района около Музея за изкуство „Лоу“ и отблъсваха нарастващата тълпа. Едно тумбесто яко ченге с бръсната глава дойде да ме посрещне и посочи задната страна на сградата.

Тялото беше в един храсталак зад галерията. Дебора говореше с някакъв младеж, който приличаше на студент, а Винс Масуока клечеше до левия крак на трупа и внимателно ръчкаше с химикалка нещо на глезена. Трупът не се виждаше от улицата, но въпреки това не можеше да се каже, че е скрит. Явно беше изпечен като другите и беше оставен точно като първите два в скована сериозна поза, а главата беше заменена от керамична бича. Погледнах го и вече по навик зачаках някаква реакция отвътре. Но чух само лекия тропически вятър, който вееше в мозъка ми. Все още бях сам.

Докато стоях и се цупех, Дебора дохвърча при мен на пълна скорост.

— Доста време ти трябваше! — изръмжа ми. — Къде беше?

— На курс по макраме — казах. — Като другите ли е?

— Така изглежда — каза тя. — Какво, Масуока?

— Май този път имаме напредък — каза Винс.

— Крайно време беше, по дяволите — каза Дебора.

— На глезена има гривна — каза Винс. — Платинена е, така че не се е стопила. — Вдигна очи към Дебора и я дари с ужасно фалшивата си усмивка. — На нея пише „Тами“.

Дебора свъси вежди и погледна страничния вход на галерията. Там с едно от ченгетата стоеше висок мъж с раиран крепонен костюм и папийонка и тревожно гледаше Дебора.

— Кой е този? — попита тя Винс.

— Професор Келър — отвърна той. — Преподавател по история на изкуството. Той е намерил трупа.