Протектор [Protector - bg]

— Което значи, че разказът му може да е преувеличен.

Рой сви рамене. „Какво можем да направим?“

Трябваше да използва и двете си ръце, за да натисне дръжката на огромната порта, а после двамата заедно да я бутнат, за да се отвори.

Зави им се свят.

Стояха в края на обширно открито пространство. Цялото представляваше лабиринт от стълби, площадки и още стълби. През отворените врати можеха да зърнат градини. Безброй безлични марионетки се изкачваха, слизаха, стояха по площадките и се разхождаха из градините…

…но стояха под всевъзможни ъгли. Две трети от площадките бяха вертикални. Същото се отнасяше и за градините. Марионетки стояха безразлично на вертикални площадки, две от тях се качваха по стъпалата на стълба в една и съща посока, като едната вървеше нагоре, а другата надолу…

Гласът на Бренън изкънтя и отекна някъде над тях.

— Здравейте! Качвайте се. Познахте ли го?

Никой от тях не отговори.

— „Относителността на Ъшър“. Това е само олицетворение на целия Коболд. Мислех си да направя „Мадоната от Порт Лигат“, но нямаше място.

— За Бога — прошепна Рой. После извика: — А не си ли се сетил да направиш „Мадоната от Порт Лигат“ в Порт Лигат?

— Естествено! — дойде жизнерадостният отговор. — Но щеше да уплаши много хора. Не исках да предизвиквам такова вълнение. Дори не трябваше да правя онзи дубликат на Стоунхендж.

— Не само, че открихме Вандервекен — прошепна Алис. — Намерихме самия Файнъгъл! — Рой се засмя.

— Качвайте се горе! — изрева Бренън. — Така ще си спестим викането. Не се тревожете за гравитацията. Тя се настройва.

Когато стигнаха върха на кулата, вече се бяха изтощили. „Относителността на Ъшър“ завършваше в спираловидна стълба, която сякаш продължаваше безконечно покрай прорези на прозорци, предназначени за стрелба с лък.

Помещението на върха беше тъмно и отворено към небето. По прищявка на Бренън покривът и страните му изглеждаха като разбити от камъни, изстреляни с катапулти. Но небето не беше небето на Земята. Там блестяха слънца, дяволски ярки и ужасяващо близки.

Бренън се извърна от пулта за управление — стена с уреди, висока метър и осемдесет и два, и широка три метра и половина, осеяна с лампички, лостове и екрани. На бледата светлина на слънцата той приличаше на някой древен луд учен, плешив и обезобразен, преследващ познание на всяка цена за себе си и за света.

Алис още се взираше в промененото небе. Но Рой се поклони ниско и каза:

— Мерлин, кралят повелява да се явиш. Бренън се озъби.

— Кажи на стария бухал, че не мога да му направя повече злато, докато не пристигнат нови доставки от Нортъмбърланд! Междувременно, харесва ли ви телескопа ми?

— Цялото небе ли? — попита Алис.

— Легни долу, Алис. Ще си изкривиш врата в това положение. Това е гравитационна леща. — Той долови объркването й. — Нали знаеш, че гравитационните полета изкривяват светлината? Добре. Мога да създам поле, което изкривява светлината във фокус. То е лещо-видно, оформено е като кървавочервена чинийка. Именно така получавам слънчевата си светлина. Слънцето се вижда през гравитационната леща с разпръснат компонент, за да се получи синьо небе. Един от резултатите е, че лещата, която разпръсква светлината, се обръща, за да можеш да виждаш Коболд, докато си точно отгоре му.