Златните рибки няма къде да се скрият

Пъхнах бележката си в плик, надписах го „Лично и поверително“, запечатах го, а после помолих Джуди да го изпрати на Чандлър чрез специалната поща.

— Няма да вдигам телефона и няма да приемам никого, Джуди — продължих. — Искам да остана на спокойствие. Казвай, че съм заминал и че ще бъда тук чак утре.

Тя се ококори:

— Добре, господин Мансън.

— Към хората, с които не искам да говоря, прибави и господин Чандлър. Дори той да се обади — няма ме.

Върнах се в кабинета си и заключих вратата.

През следващите два часа изпразвах бюрото и поставях в папка готовите материали, бележките и черновите за следващия брой на списанието.

Дочувах как Джуди от време на време вдига телефона. Чудно ми беше какво ли щеше да стане с нея. Не ме безпокоеше моето собствено бъдеще. Пари в банката имах, а от Линда се бях отървал — можех спокойно да се върна в Лос Анджелес и да стана журналист на свободна практика.

Накрая, към 18.00, приключих с разчистването. Всичко беше наред. Някое умно момче от „Калифорния таймс“ би могло да поеме работата, но това не значеше, че „Народен глас“ би устоял на конкуренцията. Надявах се да бъде така.

Излязох в секретарската стая с претъпкано куфарче в ръка.

Джуди, горката, изглежда се безпокоеше от нещо:

— О, господин Мансън, господин Чандлър вече два пъти ви търси.

— Всичко е наред, Джуди. Не се тревожи. Прибери се вкъщи. — Усмихнах й се. — Ще заключиш, нали? Аз за днес свърших.

Телефонът иззвъня. Джуди го вдигна тъкмо когато излизах:

— Господин Мансън — прошепна тя. — Господин Чандлър е.

— Няма ме още — заявих и излязох навън, където без всякакво съжаление взех асансьора за последен път.