Смъртоносен танц
- Автор: Гамильтон Лорел К.
- Серия: Анита Блейк, ловецът на вампири #6
- Язык: болгарский
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Смъртоносен танц». Краткое содержание книги:
— Иска ми се да можехте да видите израза на лицето си, госпожице Блейк.
Преглътнах, за да регулирам пулса си и отвърнах:
— Не знаех, че ще си тук тази вечер, Сабин.
Касандра направи една стъпка към него, ниско ръмжене се откъсна от гърлото й.
— Не те познавам — каза тя.
— Успокой се, вълчо. Аз съм гост на Жан-Клод, не е ли така, госпожице Блейк?
— Да — казах аз. — Той е гост — спрях да се целя с пистолета в него, но не го прибрах. Той дяволски добре можеше да се промъкне и покрай мен, и покрай върколака.
— Познаваш ли го? — попита Касандра. Тя все още стоеше на горното стъпало, блокирайки пътя на вампира към мен. Беше приела много сериозно ролята си на бодигард.
— Срещала съм го.
— Безопасен ли е?
— Не — казах аз. — Но той не е тук, за да ме нарани.
— Кого е дошъл да нарани? — попита Касандра. Тя все още не отстъпваше и педя.
Сабин слезе по стъпалата, пелерината се вееше около него в самостоятелно движение, като ръкав на ампутирана ръка.
— Дойдох да наблюдавам нощното забавление, нищо повече.
Касандра се отдръпна назад, така че застана едно стъпало над мен. Стоях, но все още държах пистолета в ръка. Бях по-нервна от обикновено. Също така помнех как Сабин ме разкървави от разстояние само със смеха си. Да държа пистолета в ръка ми изглеждаше като доста добра идея.
— Къде е Доминик?
— Тук някъде. — Качулката му беше облак от тъмнина, гладък и празен, но аз знаех, че ме наблюдава. Чувствах погледа му като тежест.
Той стоеше на стъпалото точно над Касандра, две стъпала над мене.
— Коя е любезната ти приятелка?
— Сабин, това е Касандра; Касандра, Сабин.
Длан в блестяща черна ръкавица се плъзна извън наметалото. Той посегна към Касандра, сякаш искаше да погали лицето й. Тя отскочи назад.
— Не ме докосвай.
Ръката му замръзна по средата на движението. Неподвижност потече от него. Бях виждала други вампири изпълнени с тази абсолютна застиналост, но мислех, че правят такова впечатление, заради външния вид. Нямаше нищо видимо от Сабин, но същата празнота се излъчваше от него навън. Този път илюзията беше почти перфектна, сякаш просто една празна наметка, някакси висеше над стълбите. Гласът му изплува от тази вцепененост. Беше изумително.
— Толкова ли е отблъскващо докосването ми?
— Миришеш на болест и смърт.
Сабин отново протегна ръката си извън пелерината.
— Аз съм гостуващ господар. В моите права е да поискам малко… компания. Мога да поискам теб, вълчо.
Касандра му изръмжа.
— Никой няма да принуждава друг да споделя леглото му — казах аз.
— Сигурна ли си в това, госпожице Блейк? — попита Сабин. Той се понесе около Касандра. Наметалото я докосна и тя потрепери.
Аз не можех да го помириша, нямах върколашки нюх. Но бях виждала нещо от това, което се криеше под наметката. То си беше достатъчно ужасяващо за повече от едно или две потръпвания.
— Касандра е само назаем при Жан-Клод. Тя принадлежи към глутницата, така че да, сигурна съм.
Касандра ми хвърли бърз поглед.
— Ти ме защитаваш?
— Това е част от длъжностната ми характеристика сега, не е ли така?
Тя огледа лицето ми.
— Да, предполагам, че е така — гласът й беше мек, ръмженето се чуваше като далечен сън. Изглеждаше ужасяващо нормално, като изключим дрехите.
— Вие сте виждала какво съм, госпожице Блейк. Бихте ли потреперила от докосването ми.
Придвижих се надолу, докато не застанах на пода. Това беше по-добра позиция, отколкото на стълбите.
— Стиснах ръката ти по-рано.
Сабин също застана над пода. Тъмнината се разсея от качулката. Той я пусна да изчезне, да разкрие златистата коса и увреденото лице.
Касандра изсъска. Тя отстъпи, докато не се притисна в парапета. Мисля, че Сабин можеше да извади пистолет и да я застреля и точно в тази секунда тя нямаше да реагира навреме.
Той й се усмихна. Красивата му уста издърпа свободно изгнилата му плът.
— Някога виждала ли си нещо такова?
Тя преглътна достатъчно силно, за да я чуя, сякаш се опитваше да не повърне.
— Никога не съм виждала нещо толкова ужасяващо.
Сабин се обърна към мен. Едното му око все още беше бистро, чисто синьо, но другото се беше пръснало в кухината си, в каша от гной и рядка течност.
Сега беше мой ред да преглътна.
— Окото ти беше добре вчера.
— Казах ви, че е вирусно, госпожице Блейк. Да не мислехте, че преувеличавам?
— Не — казах и поклатих глава.
Ръката му в ръкавицата още един път се показа от ръкава си. Помнех начина, по който тази ръка се плискаше, когато я разтърсих вчера. Не исках да ме докосва, но в красивото му око имаше такъв израз, някаква болка се беше изписала на онова, което беше останало от красивото му лице, която ме накара да замръзна. Дори не потреперих. Изпитвах жалост към него, много глупаво от моя страна, но вярно.