Пътят на Икар
- Автор: Дилов Любен
- Год: 1984
- Язык: болгарский
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пътят на Икар». Краткое содержание книги:
Протагонистът на романа, Зенон Балов, е първият човек, роден на астероида. Вече младеж, той се бори да открие мястото си и себе си. Опознава Икар и тайните му, пазени от него и от повечето хора; сблъсква се със странни и чудни неща, често върти около себе си цялото общество на Икар. Обича, търси щастие, ревнува. Накрая изчезва при неясни обстоятелства — може би паднал в черна дупка, а може би пръв от всички хора срещнал извънземен разум.
Източник: [[http://bgf.zavinagi.org/index.php/Пътят_на_Икар|БГ-Фантастика]]
— Току-що направих една справка. Мисълта „дух, който вижда всичко под въпрос, е разлагащ се дух“ е изречена почти с тези думи от най-дивия фашистки диктатор, който е бил обявен от цялото човечество за престъпник.
Децата си кротуваха, защото не им беше съвсем ясно за какво ставаше дума, но аз можех да си представя какво се разиграваше сега на Икар.
Нашият опонент се усмихна, признавайки сполучливостта на шегата ни, рече:
— Редстър, явно надценявате познанията по история на астронавигаторите. Ще трябва да ми кажете после и името на тоя мой съмишленик-диктатор… — Но вече не беше нито месия, нито хипнотизатор, а човек, който напразно се опитваше да спаси тезата си с някакви може би верни, но недействуващи аргументи.
И дискусията най-неочаквано едва сега започна, превърна се в истинска, макар почти семейна дискусия. Първа на страната на координатора застана майка ми, въпреки че отначало бе заявила, че няма да участвува. Грешката й беше, че се опита да философствува по такива сложни въпроси като свободата и принудата, а едва ли философията е най-силното качество на една козметичка и селекционерка. Още по-голяма грешка направи, като вложи твърде много ярост в нападките си към мен. Когато свърши, казах й с коварна почтителност:
— Майко, аз разбирам колко си нещастна, че тъкмо ти, генетичката, си родила едно чедо с генетичен дефект. Навярно си и мислиш: щом синът ми е такъв изрод, какви ли ще се окажат внуците ми, ако вдигнем контрола. Напълно ти съчувствувам, майко, но ето тъкмо аз съм живото опровержение на тезата ти, че естествена еволюция отдавна не съществувала сред хората. Погледни зрителите в залата, впрочем ти не можеш сега да ги видиш, но ги виж после: от тия деца нито едно не прилича на родителите си, въпреки клонинга. Но изглежда аз единствен съжалявам, че не приличам на майка си!
Червеният цвят у холографа навярно е по-интензивен, защото не вярвам тя да умееше да се изчервява чак толкова силно.
— На Икар не бива да има място за генетично непълноценни хора — извика тя и думите й сякаш също бяха обагрени в червено, толкова кръвожадно прозвучаха.
— Разрешете ми тогава да напусна Икар.
Миг — стъписване и децата в залата зацвилиха от възторг. Майка ми се стопи във въздуха. Стори ми се, че на мястото й се разстла един розово-червен уханен облак и внезапно ми стана нетърпимо мъчно. Като нищо можех да хукна разплакан подире й, ако можеше да се хукне подир лазерния лъч на холографа.
Децата продължаваха да се кикотят и когато гонгът обяви появата на Терин, председателя на контролния съвет на Икар. А това не беше най-благоприятната атмосфера за неговите мъдри и убедителни слова. Впрочем те не бяха предназначени и за нас, а за възрастните икарци, и ние с Льони тревожно се спогледахме, защото ни беше достатъчно ясно каква сила излизаше насреща ни. Него не можеше да извадиш от строя с евтини закачки. Терин започна, както обичаше да започва, с азбучни истини: за първичния и вторичния живот у човека, за единството на биология и социалност у него, за социалния живот като най-важно средство на мислещата материя за самозащита и воюване срещу природата. Оттук беше лесно да се направи изводът, че колкото и да признаваме и уважаваме правата на индивида, ако искаме да не изпадаме в религия и успешно да завършим своя полет, ударението трябва да пада винаги върху един социален живот без табута, строго научно регулиран, като единствен начин да оцелеем.
Можах само да му възразя:
— Ние не искаме да завършваме своя полет, искаме той да не свършва.
— Това вече е тема на друга дискусия, Балов — каза кратко Терин и щеше да продължи, ако в този миг не бе станало нещо съвсем неочаквано, бих казал: немислимо.
Вратата на залата бавно се отвори и, леко тътрейки крака, влезе моят баща. Появата му беше толкова необичайна, че и неговият пръв приятел и съученик сякаш си глътна езика. Баща ми някак унесено затвори вратата зад себе си, облегна се на нея и зачака продължението на дискусията. Но всички мълчехме.
— Свършихте ли? — запита той най-после, като учудено вдигна глава към холографския образ на своя приятел.
— Ами… в същност, да — смотолеви Терин. — Ти ще се изкажеш ли?
— Да, само няколко думи — отвърна баща ми и кой знае защо се наведе, прегърби се и така прегърбен измина няколкото метра до протоколния пулт, като още пътем занарежда тихо, толкова тихо, че ни струваше усилие да го чуваме: — Вие чакате сигурно да ви кажа кой знае какви мъдрости, а аз идвам да ви призная, че съм на края на моята мъдрост.