Десетият праведник
- Автор: Николов Любомир
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Десетият праведник». Краткое содержание книги:
Един от най-изявените ни фантасти, Любомир Николов е познат с романите си „Къртицата“ и „Червей под есенен вятър“, а също с много книги-игри, издадени под псевдонима Колин Уолъмбъри. Носител е на редица престижни награди, сред тях и „Еврокон“.
Стотина метра по-нататък той обърна гръб на рекичката и започна да се изкачва направо по стръмнината, през гъстата букова гора, като се подхлъзваше сегиз-тогиз върху дебелия слой от оглушително хрущящи сухи листа. Натоварването беше като в доброто старо време, и гората беше същата, но вече го нямаше удоволствието от броденето през планинските пущинаци. Изчезнали бяха самочувствието, самоуважението. Винаги бе презирал полицейските доносници и знаеше какво им се полага — куршум и камък в устата по древна сицилианска традиция. Ще избягам, закани се той. Ще си плюя на петите ведната щом се върна във Велтбург, пък да става каквото ще! Решено, изчезвам. Не на юг, там мосю Луи има солидни връзки. Може би на изток? Към България, защо не? Само ще трябва да внимавам с минаването през Румъния, за Румъния се носят лоши слухове. Или да навия Мишин да потеглим към Русия? Нали все за това мечтае? Заедно ще се справим някак.
Дърветата оредяха, стана малко по-светло и отпред се разкри широка поляна, над която висеше издутият търбух на неголям дирижабъл. От гондолата във всички посоки се обтягаха наклонени въжета, вързани за околните дънери, сякаш някой се готвеше да разпъне просторен шатър. В центъра на поляната двамата пилоти тревожно насочваха автоматите си по посока на шума. Карл, по-високият, позна новодошлия, отпусна оръжието и сръчка с лакът колегата си.
— Отбой. Нашият човек е.
Дали наистина в гласа му звучаха презрителни нотки? Николай въздъхна. Сигурно… Пилотите бяха сдържани към него, но знаеха кой е, знаеха в общи линии за задачата и си бяха направили съответните изводи. Никой не обичаше предателите, дори и в полицията.
— Много се забави — грубовато подхвърли другият авиатор със смешното име Бонифас.
— Не се тревожи — успокои го Карл. — Шейсет километра са, ще ги минем за нула време. Вятърът е добър. Хайде, качвайте се.
Бонифас метна автомата през рамо, хвана въжената стълба и пъргаво се изкатери към квадратния люк в дъното на гондолата. Когато той изчезна горе, Николай го последва. С обемистата торба на гръб изкачването беше трудно. Струваше му се, че чу как Бонифас тихичко го изруга. Добре поне, че долният край на стълбата беше закрепен с колчета в земята и не се клатеше много.
Най-после той се промъкна през люка, зае мястото си в средата на тясната плетена гондола и като остави торбата до себе си, започна да навлича тежкия комбинезон от овча кожа и дебелите ботуши. Долу Карл тичешком обикаляше поляната, за да развърже едно по едно въжетата, а Бонифас бързо ги изтегляше нагоре. Дирижабълът се разлюля плавно, като шамандура в спокойно море. Носът взе да се отклонява по посоката на вятъра. Когато остана само въжето от задната страна на гондолата, Карл изтича към стълбата, с два ритника изби колчетата и без да обръща внимание на клатушкането, сръчно запрехвърля ръце и крака от стъпало на стъпало. След малко главата му се подаде през отвора в дъното.
— Режи! — подвикна той през рамо, щом се промъкна покрай Николай към мястото си на носа.
С нож в ръката Бонифас мина още по-назад, приведе се през борда и изведнъж дирижабълът рязко подскочи нагоре като подплашен кон. Поляната под тях се отдалечаваше назад и надолу. Стана съвсем тихо, вятърът сякаш бе замрял. През отворения люк се виждаше все по-дълбока бездна с дъно от тъмнееща есенна гора. Леко замаян от гледката, Николай се пресегна и намести дъсчения капак. После седна върху торбите с пясъчен баласт и се загледа над ръба към синкаво-зелената речна долина, където в сенките вече едва се различаваше воденицата, дребна като играчка.
Сгушен между резервоарите за спирт и вода, Бонифас се мъчеше да запали топка омаслени конци. Успя едва от третото драсване. С бърз замах метна конците в пещта на парния двигател, захлопна вратичката и грижливо прибра употребените кибритени клечки в отделна кутийка — за отчитане, досети се Николай.
Отпред слънцето бе увиснало на хоризонта и гаснещите му лъчи обагряха в златисто и пурпурно редките облачета. Студеният въздух беше кристално чист; наближаващата нощ го изпълваше с прозрачна синева. Дирижабълът се плъзна ниско над обраслото с трева било, върху което стърчаха останки от някогашно военно съоръжение, може би радиолокатор.