Воалът на нощта
- Автор: Джойс Лидия
- Серия: of night #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ваня Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Воалът на нощта». Краткое содержание книги:
Той нахлу отново в нея и Виктория не си направи труда да му отговори.
С мощен тласък на хълбоците той проникна дълбоко в утробата й и я изпълни цялата. Тя извика и посегна към него, но проклетият корсет и позата му не й позволиха. Пръстите й се вкопчиха в завивката. Стисна я в юмруци, докато той отново и отново нахлуваше в нея, сложил ръце под коленете й. Тя знаеше какво прави той — опитваше се да я използва, да й покаже, че наистина е уличницата, каквато сама се беше нарекла. Ала не успяваше. Тя усещаше болката зад гнева, безпомощността, която го тласкаше да удря. Затова не можеше да я нарани. Искаше да я остави зад себе си, но тя се движеше в крак с него и насладата беше толкова силна, че чак й причиняваше болка.
Тя простена и той я погледна, сякаш я виждаше за първи път От гърдите му се изтръгна тихо проклятие.
Той падна върху нея, устата му потърси нейната, гореща и неочаквано нежна. Ръцете му бяха навсякъде — в косите й, по лицето, по корсажа на роклята, където нетърпеливо късаха копченцата. Виктория изохка тихо под бурята, много по-силна от пресметливото насилие преди малко. Кожата й пареше под докосванията му, очакването й растеше. Усети как косъмчетата по ръцете и краката й настръхнаха, как цялото й тяло затрепери, докато той я увличаше със себе си към бездната.
Бедрата й се увиха около хълбоците му и първата вълна се пречупи. По тялото й мина могъща тръпка, тя отметна глава и изпъшка, пленница в стегнатия корсет, и погледът й се замъгли. Вече виждаше само Ребърн над себе си, чуваше тежкото му дишане и бученето на кръвта в собствените си уши. Той беше тук, в нея, върху нея, около нея. Навсякъде.
Само той.
Тя извика отново, когато следващата, нажежена до бяло вълна я повлече към брега, и с крака и ръце подтикна Ребърн да я отнесе още по-нататък.
И той го направи.
14
Виктория се събуди, защото нещо докосна бузата й и защото усети до себе си някаква празнина. Пребори се с вихрушката на сънищата, отвори очи и видя Ребърн да стои пред скрина с огледалото. Светлината на лампата позлатяваше широкия гръб и стегнатия задник. Той облече бельото си, опря се на скрина и обу чорапите. Опъна долната риза върху мускулестия гръб, без да се обърне към леглото. После изсипа топла вода от каната в легена и разбърка сапун в малка паничка.
Виктория лежеше гола под завивката и не смееше да се помръдне, за да не привлече вниманието му. Никога преди не го беше виждала такъв. Нищо неподозиращ. Бръснеше се без да мисли, с рутината, която създава навикът. Всяко движение беше икономично и се отличаваше с елегантност, каквато Виктория още не беше виждала у него. Иначе беше овладян, но и рязък, сякаш трябваше да контролира всяко свое движение, да проверява всяка реакция. Виктория бе поразена от факта, че в момента го виждаше неовладян, но за съжаление това прозрение не й донесе чувство за близост.
Защото тя се чувстваше отдалечена от него с цял един свят. Имаше чувството, че го гледа с далекоглед от луната. Откакто бе започнала седмицата, двамата си говореха, спяха заедно, споделяха дните си. Но нещо от човека, който сега стоеше пред огледалото и точеше дългия бръснач, й се изплъзваше. Тази част от него беше отделена и отнесена някъде; а тя беше убедена, че именно тя е по-близо до сърцето му от всичко, което споделяха двамата.
Укоряваше се, че за разлика от него тя бе разкрила много по-голяма част от себе си. Ребърн притежаваше зловещата способност да я омайва с приказки и да изтръгва тайните й. Тази негова способност бе съумяла дори да разруши наученото през последните петнадесет години. Той беше видял толкова много от истинското й Аз — повече от всеки друг човек на света, включително от самата нея. И колкото по-дълбоко проникваше през барикадите, толкова по-трудно й ставаше да го държи на разстояние. Когато се събудиха посред нощ и продължиха любовния акт, той вече не беше просто мъж, а съвсем конкретно лице, и тя не намери сили да съкрати акта до чисто механичното.
Ребърн явно бе видял в огледалото, че тя го наблюдава, защото позата му веднага се промени. Ето го пак този контрол. Той остави бръснача, изтри пяната по брадата си и докато подсушаваше лицето си, заяви сухо:
— Не е нужно да ставате толкова рано.
Виктория се усмихна уморено и се опита да прогони нарастващата неловкост.
— И на вас желая добро утро, ваша светлост. Колко е часът?
— Малко след девет.
Тя поклати глава.
— Вие никога ли не спите? Или това е още един от капризите ви?
Ребърн потръпна, но отговори небрежно, докато обуваше панталона си:
— Имам повече капризи, отколкото можете да си представите. И една от тях е, че искам да се наспите добре. — С две движения обу ботушите и продължи. — По-късно ще ви изпратя Ани със закуската. Дотогава обаче трябва да спите. Грабна тирантите и се запъти към вратата. На прага обаче спря и отново се обърна към нея: — Беше хубаво да се събудя до вас — изрече съвсем тихо и изчезна, преди Виктория да е намерила думи за отговор.