Всичко е любов

— Да. С Джъстин сме съдружници там и в няколко други хотела. Останалите — добави тя и вдигна чашата си — са само негови. Засега.

Шелби се засмя. Серина й харесваше.

— Ти ще го убедиш, че и за тях му трябва съдружник.

— Едно по едно. През последната година и нещо се научих да се оправям с него… Особено след като загуби баса и трябваше да се ожени за мен.

— Това май не го разбрах.

— Той е комарджия, аз също. Решихме да хвърляме монета — спомни си Серина и се усмихна. — При ези печелех аз, при тура той.

Шелби се засмя и остави чашата.

— Доколкото разбирам, монетата е била твоя.

— Естествено. Разбира се, той знаеше, но през всичкото това време не съм му позволила да я види. — Несъзнателно опря ръка на корема си. — Това го държи на нокти.

— Направо е луд по теб — каза Шелби тихо. — Личи си по начина, по който те поглежда, когато влезеш в стаята.

— Ние с Джъстин сме минали през много неща. — Тя за момент замълча, спомнила си за онези първи бурни месеци, след като се запознаха, когато любовта разцъфтя въпреки нежеланието им, за страха от това окончателно обвързване. — Кейн и Даяна също — продължи да разказва. — Джъстин и Даяна са имали тежко детство, заради което им беше трудно да си позволят да се свържат с някого. Странно, мисля, че съм обичала Джъстин от самото начало, въпреки че не съм го осъзнавала. Същото беше и с Кейн и Даяна. — Серина замълча и погледна Шелби с хубавите си топли очи.

— Вие, Макгрегърови, бързо разбирате какво искате.

— Преди да видя Алън с теб, се чудех дали някога ще се влюби. — Пресегна се през масата и докосна ръката й. — Бях толкова доволна, като разбрах, че не си такъв тип жена, с каквато се страхувах, че ще се хване.

— Какъв е този тип? — попита Шелби с полуусмивка.

— Студена, пресметлива, изискана блондинка, може би с меки ръце и с безукорно скучни обноски. — В очите й припламна смях. — Някоя, с която не бих издържала сутрин да си пия кафето.

Шелби се засмя, ала поклати глава:

— На мен ми се струва, че такава жена много би подхождала на сенатор Макгрегър.

— Би подхождала на титлата — възрази Серина, — не и на човека. А човекът е брат ми. Той има склонността понякога да е прекалено сериозен, да работи прекалено много… Да се вживява прекалено много. Има нужда от някой, който да му напомня да се отпусне и да се засмее.

— Бих искала това да беше всичко, от което има нужда — вметна Шелби тихо.

Серина видя, че очите й отново се замъглиха от тревога и веднага я заля вълна от съчувствие. С мъка я овладя, защото знаеше, че съчувствието често води до вмешателство.

— Шелби, аз не си пъхам носа в чужди работи… Е, може би съвсем мъничко. Просто наистина искам да знаеш, че много обичам Алън.

Шелби се вторачи в празната чаша пред себе си, после вдигна очи.

— Аз също.

Серина се облегна назад. Искаше й се да може да каже нещо мъдро.