История на Първото българско царство

Няколко месеца след като Александър заел престола, в Константинопол пристигнали български пратеници. Както било прието, Симеон поднасял поздравленията си на новия император и искал да бъде подновен договорът, сключен с Лъв. Александър приел пратениците, след като току-що бил привършил поредната си оргия, и с пиянска самонадеяност ги отпратил обратно, като рязко отказал да плаща данък. Те се върнали при своя владетел, за да разкажат как са били приети. Симеон едва ли е бил особено наскърбен от случилото се — сега той имал чудесен повод да наруши мира, а Империята, управлявана от един умиращ пияница, изобщо не била в състояние да му се противопостави. Симеон се приготвил за война.291

Нямало защо да бърза; нещата в Империята вървели от лошо към по-лошо. Александър починал на 4 юни 913 г., като оставил управлението в ръцете на регентски съвет, оглавяван от патриарх Николай.292 Всичко това било в полза на Симеон. Макар и да бил непримирим враг на императора, Николай винаги се стремял да предразположи Симеон. Той никога не забравял, че е вселенски патриарх, духовен баща на българската църква, и бил твърдо решен да не остави патриаршията по-слаба, отколкото я бил заварил. Затова явно трябвало да умиротвори българския владетел и да го опази от изкушенията на незавсимостта или от съблазните на Рим. На тази загриженост дължим дългата поредица от писма — някои от тях укорителни, но повечето написани с умолителен тон, — които изпратил до княжеския двор в Преслав; писма, които с деликатната многозвучност на тона си представляват основният извор от сведения за историята през онези години.

През август 913 г. Симеон нахлул в Империята с всичките си сили. Напразно Николай се опитвал да го разубеди, като залагал ту на благородството му, с призива да не напада едно малко дете, ту на користолюбието му, с обещанието да изпрати веднага в Девелт неизплатените данъци.293 Но нито уговорките, нито обещанията трогнали българина. Той си поставял далеч по-високи цели.