Морт

Албърт взе ръката на Морт и с доста драматично мърдане на веждите посочи, че трябва да поговорят малко насаме в ъгъла. Морт се помъкна с неохота след него.

Старецът затършува из джобовете си и най-после измъкна смачкано пликче.

— Ментово бонбонче? — попита той.

Морт поклати глава.

— Той никога не ти е казвал за точките на пресичане? — попита Албърт.

Морт отново поклати глава. Албърт смукна ментовото си бонбонче; звучеше като тапата във ваната на Бог.

— На колко си години, момче?

— Морт. На шестнайсет.

— Има някои неща, които едно момче трябва да научи преди да стане на шестнайсет — каза Албърт, като погледна през рамо към Изабел, която хълцаше в стола на Смърт.

— О, знам за това. Татко ми разказа всичко за него, когато водехме таргите да се чифтосват. Когато един мъж и една жена…

— Имах предвид за вселената — припряно рече Албърт. — Искам да кажа, мислил ли си някога за това?

— Знам, че Дискът се носи през пространството на гърбовете на четири слона, които стоят на черупката на Великата А’Туин — каза Морт.

— Това е само част от него. Имах предвид цялата вселена от времето и пространството, живота и смъртта, деня и нощта, и всичко останало.

— Не бих казал, че някога съм се замислял за това — каза Морт.

— А! А би трябвало. Работата е в това, че точките на пресичане са част от нея. Те не позволяват на смъртта да излиза от контрол, схващаш ли? Не него, не Смърт. Просто самата смърт. Като, ох… — Албърт се замъчи да намери думите, — като, абе смъртта трябва да настъпва точно в края на живота, ясно ли ти е, а не преди или след това, а точките на пресичане трябва да бъдат разчетени, така че ключовите фигури… ти май не разбираш, а?

— Съжалявам.

— Трябва да бъдат разчетени — категорично каза Албърт, — и после точните животи трябва да бъдат взети. Вие им викате пясъчни часовници. Самото Задължение е най-лесната работа.

— Можеш ли да го направиш?

— Не. А ти?

— Не!

Албърт замислено си смучеше бонбона.

— Тогава това означава целият свят да отиде по дяволите — каза той.

— Слушай, не виждам защо се безпокоиш толкова. Предполагам, че просто са го задържали някъде — каза Морт, но дори и на него му прозвуча неубедително. Не беше да кажеш, че хората задържаха Смърт да му разкажат още някоя история, или че го потупваха по гърба и му казваха разни неща като: „Имаш време за едно малко ей там на крак, стари ми приятелю, няма защо да бързаш толкова за вкъщи“, или пък че го канеха да направят отбор по кегли и да излязат на Клачианско първенство след това, или пък… С внезапна, ужасна острота на Морт му хрумна, че Смърт трябва да беше най-самотното създание във вселената. В големия купон на Мирозданието той беше винаги в кухнята.

— Сигурен съм, че не знам какво му става на господаря напоследък — мънкаше Албърт. — Слез от стола, моето момиче. Я да ги погледнем тези пресечни точки.

Отвориха регистъра.