Наследството на Скарлати

Елизабет реши, че би трябвало да се върне на масата, ако не по друга причина, поне за да не придаде твърде голямо значение на случилото се. Но докато вървеше бавно по тесните коридори с дежурния офицер, тя осъзна с нарастваща тревога, че случилото се всъщност бе предупреждение. Тя веднага изключи възможността „съмнителните действия“ на Картрайт да са били причината за смъртта му. Той бе смешна фигура.

Това, за което Елизабет трябваше да се подготви, бе разкриването на договора й с Картрайт. Можеха да се дадат няколко обяснения, които тя щеше да поднесе без подробности. Разбира се, независимо от това какво би казала, единодушният извод щеше да бъде, че годините й най-сетне си казват своето. Подобен договор с човек като Джеферсън Картрайт бе доказателство за ексцентричност, и то в степен, която поставяше под въпрос нейната компетентност. Елизабет Скарлати не се тревожеше за това. Тя не бе подвластна на чужди мнения.

Това обаче, което я тревожеше, и то дълбоко, бе фундаменталният извор на страховете й: фактът, че договорът можеше и да не бъде открит.

Отново на капитанската маса тя извини отсъствието си с кратките и откровени думи, че един от доверените й управители, когото доста е ценяла, е починал. Тъй като тя очевидно не желаеше да се разпростира по темата, спътниците й от масата изказаха съболезнованията си и след прилична пауза в разговорите си, ги възобновиха отново. Капитанът на „Калпурния“, дебел англичанин с буйни вежди, огромна челюст и двойна брадичка, философски отбеляза наум, че загубата на добър директор в бизнеса трябва да съответства на преместването на добре обучен първи помощник.

Младежът до Елизабет се наведе към нея и каза тихо:

— Изваден направо от Джилбърт и Съливан, нали?

Старицата се усмихна приятно заговорнически. Под смесицата от разговори тя му отвърна тихо:

— Монархът на океаните. Представяте ли си го да дава заповеди за вдигане на платната?

— Не — отговори младежът, — но мога да си го представя как излиза от ваната си. По-интересно е.

— Лошо момче. Ако се ударим в айсберг, ще гледам да съм далеч от вас.

— Невъзможно. Ще бъда в първата спасителна лодка, а някой от хората тук със сигурност ще е резервирал там и едно място за вас — усмихна се подкупващо той.

Елизабет се засмя. Този млад мъж бе забавен, а освен това й действаше ободряващо да се отнасят към нея с малко по-дръзка доброжелателност. Последва приятен разговор за предстоящите им маршрути в Европа. Бе интересно, защото, макар и непринудени, никой от тях не смяташе да каже нещо важно на другия.

След вечеря групата важни пасажери от капитанската маса се оттегли в игралната зала и започна да формира двойките за бридж.

— Предполагам, че с картите сте ужасно зле — каза Кенфийлд, усмихвайки се на Елизабет, — но тъй като аз съм много изкусен, ще ви изваждам.

— Трудно е да откажеш на тъй ласкава покана.

В този момент той реши да се поинтересува:

— Кой почина? Дали бих могъл да го познавам?

— Съмнявам се, млади момко.