Вектор
- Автор: Кук Робин
- Серия: Джак Степълтън и Лори Монтгомъри #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вектор». Краткое содержание книги:
Д-р Джак Степълтън и д-р Лори Монтгомъри (които познаваме от „Хромозома 6“ и „Заплаха“) се сблъскват с нови два странни случая в практиката си на съдебни патолози. Първата жертва, на която попадат, е Джейсън Папарис — заможен търговец на килими. Когато пристига и втората жертва — младият привърженик на „скинхедс“ Брад Касиди — лекарите все още не виждат никаква връзка между двата случая. Но не след дълго в хаоса започва да прозира система: това не са нещастни случаи, а преднамерени убийства с далечен прицел. А пред размаха и безчовечността на замисъла и най-хладнокръвният би потреперил от ужас. От Джак и Лори зависи дали ще успеят да сглобят пъзела навреме — преди да се е разразило непоправимото…
В характерния си стил Р. Кук е създал хипнотична смес от въображение и реалност, основана върху последната дума на био-технологиите. „Вектор“ е сред най-доброто, създадено от краля на медицинския трилър.
„При Елио“ беше пълен. Вляво от вратата имаше малък бар, пред който седяха петима души. Вдясно беше салонът с масите, част от които бяха заети от личности с познати от телевизията лица. Джак бавно тръгна към дъното, оглеждайки внимателно масите. Лори не се виждаше никъде.
— Мога ли да ви помогна? — обади се глас с едва доловим немски акцент зад гърба му.
Джак се обърна и се озова лице в лице с усмихнатия метр д’отел.
— Доколкото ми е известно, трябва да имаме резервация — рече той.
— На чие име?
— На Монтгомъри, предполагам.
Домакинът направи кратка справка с бележника си.
— О, да, разбира се. Госпожица Монтгомъри все още я няма, но другият член на компанията ви вече е тук. Ето го там, на бара… След секунда масата ви ще бъде готова.
Джак си проби път сред неколцината правостоящи клиенти. Лу бе заел едно от високите столчета и подръпваше от цигарата си. Пред него имаше висока халба с бира. Джак се приближи и го докосна по ръкава.
— Не ми изглеждаш щастлив — отбеляза той.
— Наистина не съм — отвърна Лу и виновно смачка цигарата си. — Разтревожих се от това, което ми каза тази сутрин за Лори… Почти цял ден бяхме заедно и не можех да не забележа, че е някак разсеяна. Когато най-сетне набрах кураж да я попитам какво става, тя само се изсмя и каза, че скоро ще разбера. Опасявам се, че май наистина се готви да заминава. Според мен си е намерила работа на друго място. Отдавна знам, че сте дефицитни. Навсякъде има недостиг от медицински следователи като вас…
Джак не успя да скрие усмивката си. Изправен пред Лу, той имаше чувството, че гледа в огледало. Същите терзания, същите мрачни съмнения.
— Смей ми се — нацупено го изгледа Лу. — Аз това заслужавам!
— Не се смея на теб, а на двама ни — увери го Джак. — И мен ме друсат абсолютно същите подозрения. Даже съм определил мястото, на което заминава: Западното крайбрежие.
— Сериозно?
Джак кимна с глава.
— Не знам дали това ме кара да се чувствам по-добре, или пък по-зле — призна с въздишка Лу. — Приятно е да имаш единомишленици, но от друга страна това означава, че опасенията ни са основателни…
Джак отстъпи крачка назад, за да го огледа по-добре. Детективът беше гладко избръснат — едно сериозно отклонение от обичайния му външен вид. Косата му беше още влажна от душа, но добре пригладена с помощта на някаква мазна субстанция. Смачканото сако и торбестите панталони бяха заменени от старателно изгладен костюм, бяла риза и чисто нова вратовръзка. Най-учудващото беше, че дори си беше лъснал обувките.
— Никога досега не съм те виждал в костюм — рече Джак. — Приличаш на изваден от корицата на някое списание, при това не от „Истински детектив“.
— Обличам го най-вече за погребения — поясни Лу.
— Хубава мисъл — поощрително рече Джак.
— Извинете — докосна лакъта му келнерът. — Масата ви е готова. Ако желаете, можете да я заемете веднага, но можете и да си останете на бара…
— Ще я заемем — отвърна без колебание Джак. Цигареният дим около бара вече беше започнал да го задушава.
Масата се оказа в дъното на заведението и до нея можеше да се стигне с доста сложни маневри, наложени от претъпканата зала. В момента, в който Джак и Лу най-сетне се добраха до местата си, пред тях се появи бутилка шампанско в лед и две шишета отлежало „Брунело“. Келнерът се зае да отваря шампанското, но Джак го спря.
— Май сте сбъркали масата — рече той. — Ние все още не сме поръчали…
— Масата на Монтгомъри, нали? — погледна го келнерът. Имаше испански акцент и старомодни извити мустаци. „Елио“ не се водеше испански ресторант, но персоналът му очевидно беше космополитен.
— Да, но…
— Значи поръчката е за вас — отсече келнерът, ловко измъкна тапата и постави шампанското в леда. После, също така сръчно, отвори и бутилките с обикновено вино.
— Това тук ми изглежда много добро — промърмори Джак, придърпа една от бутилките и погледна етикета.
— Много е добро — кимна келнерът. — Ей сега ще донеса чашите.
Джак хвърли поглед по посока на Лу.
— Това не е обичайното наливно вино, което пия — промърмори той.
— Ставам още по-нервен — въздъхна детективът. — Нали я знаеш колко е стриктна…
— Имаш право — кимна Джак. Независимо къде излизаха и кой беше дал идеята, Лори неизменно държеше да си плаща сметката.
Келнерът се върна с чашите и се зае да ги пълни с шампанско. Джак се опита да го спре с извинението, че ще изчакат госпожица Монтгомъри, но онзи заяви, че изпълнява инструкциите на същата дама.