Кулата на лястовицата

Когато след пет дни скитане с пчеларите от Заречие най-накрая се измъкнаха от горския гъсталак и излязоха в блатиста местност, дъждът спря да вали, вятърът разпръсна изпаренията и влажната мъгла, а слънцето проби през облаците. А под слънчевите лъчи заблестяха белите планински върхове.

Ако до неотдавна Яруга беше за тях онази ясна линия, граница, чието пресичане изглеждаше явен преход към по-нататъшния, по-сериозен етап на похода, то сега още по-ясно почувстваха, че се приближават до предел, бариера, до място, от което могат само да се върнат обратно. Всички усещаха това, и най-вече Гералт — не беше възможно да се почувства нищо друго, когато от сутрин до вечер пред очите ти на юг се издига и прегражда пътя ти огромна, назъбена планинска верига, лъщяща със снеговете и ледниците си. Планините Амел. И издигащият се даже над гребена на Амел страховит и величествен, ръбест като острие на кинжал, обелиск на Горгона, Дяволската планина. Не обсъждаха помежду си тази тема, но Гералт чувстваше какво мислят всички. Защото и на него при вида на Амел и Горгона мисълта за продължаването на похода на юг му се струваше лудост.