Войната на Ъплифта
- Автор: Брин Дэвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Войната на Ъплифта». Краткое содержание книги:
Меган Онийгъл затвори очи и каза:
— Засега не сме в състояние да предприемем нищо. Отлагам срещата.
Върна се в стаята си. Плачеше й се. Седна на ръба леглото, без да пали лампите, и наведе глава.
След известно време й се стори, че почти вижда ръцете си — уморено отпуснати върху коленете. Представи си, че са лепкави, изцапани — с кръв.
29.
Робърт
Дълбоко под земята нямаше начин да усеща естествения ход на времето. И все пак, когато се събуди, знаеше, че е късно. Адски късно.
Атаклена трябваше да се е върнала преди часове.
Все още беше слаб, иначе щеше да преодолее възраженията на Майка и доктор Суу и сам да се качи горе, за да потърси закъснялата нападателна група. И без това на двамата шими учени едва не им се наложи да използват сила, за да го спрат. А и треската продължаваше да го безпокои от време на време.
Изправи се и тръгна да обикаля убежището. Скоро откри двама шими, които работеха под перлената светлина на спасения компютър. Робърт седна зад тях и започна да им помага да нахвърлят военна тактическа програма за една машина, която изобщо не беше предназначена за някакви по-сериозни битки от шахматните.
Някой остави кана със сок. Изпи я. Друг му донесе сандвич. Изяде го.
По някое време в подземната зала отекна вик. По ниските дървени мостчета закънтяха припрени стъпки. Долетяха гласове, по-скоро възбудени, отколкото уплашени.
Нещо като че ли го погали, точно над ушите. Не се беше упражнявал много след инцидента, но сега почувства как в залата повява познато усещане. И в душата му изгря надежда.
Иззад завоя се появи бъбреща тълпа фигури — дрипави, мръсни неошимпанзета, преметнали през рамо оръжия. Някои бяха превързани. В мига, в който видя Атаклена, буцата в гърлото му изчезна.
Също толкова бързо обаче го обзе нова тревога. Тимбримското момиче явно използваше гийрова трансформация. Той усети изтощението й. Лицето й беше изпито.
Нещо повече — Робърт разбра, че тя все още усилено работи. Короната й беше изправена. Шимите, изглежда, не забелязваха това — жадно бяха наобиколили ликуващите нападатели за новини. Но той виждаше, че Атаклена е дълбоко съсредоточена в оформянето на това им настроение. То беше прекалено слабо, прекалено непостоянно, за да продължава без нейна помощ.
— Робърт! — Очите й се раздалечиха. — Не трябва ли да си в леглото? Треската ти свърши едва вчера.
— Добре съм. Но…
— Радвам се, че поне вече можеш да ставаш.
Няколко шими забързаха към примитивния лазарет с носилки, на които лежаха две бинтовани фигури.
— Трябва да говоря с теб, Атаклена — каза Робърт.
За миг му се стори, че тя кенира неясна форма над развените пипалца на короната си.
Завърналите се воини се нахвърлиха върху храната и водата и започнаха да се хвалят пред жадните си за новини приятели. Само Бенджамин, с ръчно зашита лейтентска нашивка на ръкава, сериозно стоеше до Атаклена. Тя кимна.
— Добре, Робърт. Хайде да намерим някое тихо място.
— Получили сте ритник по задника — безизразно каза Робърт. — Познах ли?
Шим Бенджамин трепна, но не възрази, а само посочи някаква точка върху разпънатата карта и каза:
— Ударихме ги тук, в Йенчинг Кап. Това е четвъртият ни набег, затова си мислехме, че знаем какво да очакваме.
— Четвъртият ли? — обърна се Робърт към Атаклена. — И откога продължава всичко това?
— От около седмица, Робърт. Но сега за пръв път се опитахме да им нанесем действителни щети.
— И?
Бенджамин, изглежда, беше неуязвим за настроенията на Атаклена. Навярно го бе направила, защото имаше нужда поне от един помощник с трезва преценка. Или може би просто беше прекалено умен.
— Всъщност те ни нанесоха щети — облещи се той и дообясни: — Разделихме се на групи. Госпожица Атаклена настояваше. Точно това ни спаси.
— Каква беше целта ви?
— Малък патрул. Два леки гравитотанка и няколко открити наземни коли.
Робърт се загледа в картата. Един път навлизаше в първата верига на планината. Според това, което му бяха разказвали, врагът рядко идваше над Сайнд. Изглежда, просто се задоволяваха да контролират космоса, Архипелага и тясната ивица селища по брега около Порт Хеления.
В края на краищата, защо трябваше да се занимават със затънтените райони? Бяха събрали под надзор почти всички човеци. Гарт беше техен.
Очевидно първите три набега на въстаниците бяха тренировки — неколцина новодошли шими, работили в милицията, се бяха опитали да научат неопитните си събратя как да се промъкват и да се бият под горските сенки. На четвъртия път обаче се бяха почувствали готови да влязат в пряк допир с врага.