Нинджа срещу Плаващия град (Част II)
- Автор: ван Ластбадер Эрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нинджа срещу Плаващия град (Част II)». Краткое содержание книги:
При търсенето на местонахождението на Плаващия град Линеър и приятелят му Лю Кроукър бавно и болезнено проникват в мрежата на зловещ заговор, пуснал своите пипала от врящите задни улички на Сайгон чак до висшите ешелони на властта във Вашингтон и Токио…
Прекосявайки кървавата линия, разделяща доброто от злото, секса от смъртта и любовта от предателството, двамата приятели наближават до развръзка, която ще ви остави без дъх!
— Казах ти да мълчиш! — скара му се Кроукър и притисна още по-здраво потръпващото тяло на приятеля си. Къде, по дяволите, се бави тоя лекар? Нали сме само на няколко метра от проклетата болница?!
Мейджър започна да се тресе.
— Дръж се, дявол да те вземе! — изкрещя Кроукър. — Иначе не знам какво ще…
Клепачите на Мейджър се затвориха, от гърдите му се откърти тежка въздишка.
— Том! Том!
Мъглата скриваше покривите на близките сгради, от голите клони на дърветата капеше вода, във въздуха се усещаше миризмата на изгоряла гума, кордит и смърт… Завиха сирени, пропукаха преносими радиостанции, асфалтът ехтеше от забързани стъпки.
— Добре, всичко е наред — обади се някакъв глас над Кроукър, облечени в ръкавици ръце внимателно издърпваха безжизненото тяло на Мейджър от прегръдката му. — А сега го дай на нас.
Петнадесета глава
Тиен Гианг | Токио
Денят беше горещ. Лодки пореха кафявите води на реката, работниците се бяха привели над банановите дръвчета и майсторски късаха гроздове узрели плодове. Някъде в далечината се разнесоха крясъци на маймуна, змиите в клетките започнаха да се увиват една в друга.
Дълбоко замислен, Никълъс изведнъж вдигна глава. Стори му се, че някой се приближава към змиярника. Обитателите на клетките очевидно бяха на същото мнение — няколко гърмящи змии нервно започнаха да пълзят по мрежестата вратичка, после паднаха на пода и гневно се свиха на кълбо.
Ти трябва да бъдеш излекуван.
В известен смисъл знаеше коя е жената, очакваща го тук.
Защото и той я очакваше.
Ти трябва да бъдеш излекуван. Подозираше, че Диш беше казал тези думи и на нея. Но сега, изправен на ръба на пропастта, той се поколеба. Не знаеше дали е готов за тази среща. И как, по дяволите, този богат виетнамец е знаел, че той ще се появи именно тук? Нима и това ще се окаже част от сложния план на Кайшо? Нима конците, които дърпа от изгнание (по думите на Диш) се простират чак дотук?
— Защо се колебаеш? — попита го гласът от миналото. — Нима е толкова страшно да ме видиш пак?
Изведнъж разбра, че начинът на появата му тук няма никакво значение. Както няма значение дали всичко е резултат от предварителните планове на Кайшо, или просто случайност. Той е тук, а гласът й звучи в съзнанието му и събужда спомените. Отново се озова в мрака на есенната нощ, в ушите му прозвуча призивният глас на бухала, вселената се превърна в място, запазено само за тях двамата…
— Коей.
Тя се появи иззад един аквариум с морски змии. Не изглеждаше остаряла дори с ден, сякаш беше живяла в независим от законите на времето свят. Едновременно с това обаче девойката беше отстъпила място на красивата млада жена. Характерните черти на лицето й моментално се набиваха в очи, но вече бяха някак смекчени, някак по-красиви и по-благородни… Блясъкът на огромните й очи беше станал още по-ярък.
На устните и играеше срамежлива усмивка.
— Виждам изражението на лицето ти и ужасът напуска сърцето ми… Ти не ме мразиш…
— Мразех те — развълнувано преглътна той. — А след теб започнах да мразя и света, който олицетворяваш! — спря за миг, погълнат изцяло от напора на чувствата.
Тя мъдро мълчеше. Дълго време се беше учила на търпение, за нея то беше далече по-ценно от рубините и перлите…
— Нека те погледам — прошепна той. — Имам чувството, че времето е спряло своя ход…
— Не е — промълви тя и пристъпи напред със загрижено изражение на лицето. — По очите ти познавам… Жена ти…
— Мъртва е. Загина при автомобилна катастрофа, докато аз се опитвах да закрилям Оками.
— И ти не можеш да си го простиш, нали?
— Не мога да си простя слепотата. Така и не успях да видя, че живеем различен живот!
— Всеки живее свой собствен живот, Никълъс. Поне това успях да науча от времето, през което бяхме заедно. За момент двамата сте избрали нещо общо, какво престъпно има в това?
Беше права, разбира се. След смъртта на Джъстин десетки пъти си беше мислил същото, но сега, чул го от устата на друг човек — особено от устата на този човек — той усети как от плещите му пада непоносимо бреме.
Мълчаливо кимна с глава.
— И ето те тук… — ръката й се протегна напред, пръстите й докоснаха неговите. Обля го топла вълна, годините изведнъж се превърнаха в прозрачна завеса. Той видя настоящето през тях и изведнъж разбра всичко. Всичко, което беше погребал в най-черните дълбини на душата си.
Ти трябва да бъдеш излекуван, беше казал Диш. И Никълъс наистина се зае с този процес.
— Дълги години обръщах гръб на Якудза. От гняв и мъка, заради смъртта на невинен човек… — изтънял от вълнение, гласът му наподобяваше далечния шепот на вятъра. — Най-накрая разбрах какво е станало в действителност… Бях гневен не на теб или на света на Якудза, а на себе си! Фактът, който упорито отказвах да призная, беше съвсем прост — аз се бях влюбил не само в теб, но и в този свят. Точно като баща ми. Яростно отказвах да призная това, съпротивлявах му се с всички сили. Защото то влизаше в противоречие с чувството ми за чест и с бойните изкуства, които владеех…