Големият удар

Усмивката бе изчезнала. Безумната ненавист вече не се спотайваше зад погледа и гласа й, а беше в тях, във всяка черта на лицето, в стойката на тялото й. Тази нечовешка омраза — и самата тя като част от нея — бе единственото одушевено нещо в стаята. Останалите осем души, които я наблюдавахме и слушахме, все едно, че не съществувахме в момента. За нея бяхме живи, но не и един за друг — само за нея.

Тя се извърна от мен и рязко посочи с пръст момичето в другия край на стаята. Гласът й стана гърлен, вибриращ от диво победоносно чувство. Групираше думите с паузи помежду им, сякаш скандираше:

— Ти си нейна дъщеря! — изкрещя. — И си прокълната със същата нечестива душа и черна кръв като всички нас от рода Дейн! Прокълната си с кръвта на твоята майка, с която изцапа ръцете си още като дете! И с изкривеното съзнание и нуждата от опиати, които са моят подарък за теб! И твоят живот ще бъде черен като моя и като живота на майка ти! И ще почерниш живота на всеки, до когото се докоснеш, както ние почернихме живота на Морис! И твоят…

— Млъкнете! — изохка Ерик Колинсън. — Накарайте я да млъкне!

Габриел Легет, запушила ушите си с ръце, с изкривено от ужас лице, изпищя страшно и падна напред от стола си.

Пат Реди бе млад в бизнеса, но поне ние с О’Гар трябваше да сме достатъчно опитни, за да не изпускаме мисис Легет от очи дори за част от секундата, колкото и неотложно да ни зовеше вопълът на момичето и неговото падане. Но ние взехме, че зяпнахме Габриел — макар и за по-малко от половин секунда. А когато отново погледнахме мисис Легет, тя стискаше пистолет в ръка и бе направила първата крачка към вратата. Между нея и изхода не стоеше никой — униформеният полицай бе отишъл да помага на Колинсън да се справи с Габриел. Зад нея нямаше жива душа. Беше с гръб към вратата и когато се извъртя, в зрителното й поле попадна Фицстивън. Загледа ни с пламтящ поглед над черния пистолет, бляскавите й очи се стрелкаха ту към един, ту към друг от нас. Направи втора крачка заднишком и изръмжа: