Сянката на змея
- Автор: Риордан Рик
- Серия: Хрониките на Кейн #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: История
Электронная книга - «Сянката на змея». Краткое содержание книги:
Вратичката като за куче върху стената в дъното на помещението се отвори рязко. При нас много развълнуван дотича Амит. Клетият той, движенията му бяха доста некоординирани. Мъничките му гърди като на лъв и китките бяха гладки и гъвкави, но задната половина бе твърде къса и не толкова подвижна, като на хипопотам. Амит все се плъзгаше встрани, удряше се в колоните и преобръщаше мангалите. Блъснеше ли се в нещо, тръсваше лъвска грива и крокодилска зурла и джафкаше щастливо.
(Както винаги, Картър ми се кара. Твърди, че Амит била жена. Признавам си, не мога да докажа нито че е жена, нито че е мъж. Открай време съм смятала, че е чудовище момче. Голям палавник е, за да бъде момиче, пък и си бележи територията… но както и да е.)
— Ето те и теб, сладурче! — не се сдържах и възкликнах. — Мъничкото ми то!
Амит дотича при мен и след като скочи в ръцете ми, ме задуши с грубата си зурла.
— Господарю Озирис! — Смутителя отново изпусна долния край на свитъка, който се размота в краката му. — Това е възмутително!
— Сейди — подхвана твърдо татко, — много те моля, не наричай Поглъщачката на души „сладурче“.
— Извинявай — промърморих аз и пуснах Амит долу.
Един от демоните змии сложи сърцето на Робърт Уиндам върху везните на справедливостта. Бях виждала много картинки, на които Анубис изпълнява това задължение, и съжалих, че сега го няма. Много по-интересно щеше да бъде да гледам него, а не някакъв зъл дух змия.
Върху другото блюдо се появи Перото на истината. (Не ме карайте да започвам да ви разказвам за него.)
Везните се поразклатиха. Двете блюда спряха — почти се бяха изравнили. Призракът на райета изхлипа от облекчение. Амит пък изскимтя разочаровано.
— Направо възхитително — отбеляза баща ми. — Робърт Уиндам, установи се, че си достатъчно праведен, нищо че си инвестиционен банкер.
— Доброволни пожертвования за Червения кръст, драги! — викна призракът.
— Да, добре — отговори сдържано татко, — можеш да продължиш към задгробния живот.
Вляво от подиума се отвори врата. Демоните змии издърпаха Робърт Уиндам — да стане на крака.
— Благодаря! — кресна той, докато те го извеждаха. — И, господарю Озирис, ако имаш нужда от финансов съвет, и досега съм убеден в дългосрочната жизнеспособност на пазара…
Вратата се затвори след него.
Смутителя изсумтя възмутено.
— Ужасен човек.
Баща ми сви рамене.
— Съвременна душа, оценила по достойнство древните обичаи на Египет. Едва ли е бил чак толкова лош. — Татко се извърна към нас. — Това, деца, е Смутителя, един от съветниците ми и бог на съда.
— Моля? — престорих се аз, че не съм чула. — Какво каза, че е смутен ли?
— Казвам се Смутителя — викна ядосан богът. — Съдя онези, които са виновни в това, че са си изпускали нервите!
— Да. — Колкото и уморен да беше татко, очите му проблеснаха развеселено. — Такова беше традиционното задължение на Смутителя, въпреки че сега той е последният ми служител, помага ми с всички случаи. Навремето имаше четиридесет и двама богове, които съдеха различните престъпления, но…
— Като Горещото ходило и Огнегълтача — намеси се Зия.
Смутителя ахна.
— Откъде знаеш за тях?
— Видяхме ги — отговори тя. — В Четвъртия дом на нощта.
— Видели сте… — Смутителя за малко да изпусне целия свитък. — Господарю Озирис, трябва да ги спасим незабавно! Събратята ми…
— Ще го обсъдим — обеща татко. — Първо искам да чуя какво води децата ми в Дуат.
Ние започнахме да обясняваме, като се редуваме: за разбунтувалите се магьосници и тайния им съюз с Апоп, за нападението, което смятат да предприемат срещу Първи ном, и надеждата ни да намерим нов вид магия за проклятие, която да спре веднъж завинаги Апоп.
Някои от новините изненадаха и разтревожиха баща ни, например, че мнозина от магьосниците са избягали от Първи ном и са го оставили толкова незащитен, че ние сме пратили на помощ учениците от Бруклинската къща, а също, че Еймъс се е заиграл с могъществото на Сет.
— Не — отсече татко. — Не може да бъде! Магьосниците, които са го изоставили — непростимо! Домът на живота трябва да стои като стена зад Главния лектор. — Той понечи да се изправи. — Длъжен съм да отида при брат си и…
— Господарю — прекъсна го Смутителя, — ти вече не си магьосник. Ти си Озирис.
Татко се свъси, но пак се облегна на престола.
— Да. Да, разбира се. Продължавайте, ако обичате, деца.