Дъщерите на мрака

Мари-Линет погледна към развълнуваното му лице, и начина по който очите му блестяха. До него, Джейд пляскаше с ръце, нейните очи бяха разширени от възхищение.

Толкова се радвам, че си щастлив, Мари-Линет си помисли. Желанието ми за теб се сбъдна. Затова сега може да си пожелая нещо за себе си.

Пожелавам си... пожелавам си...

Аш се обърна и й се усмихна.

- Ще се видим другата година. - каза той. - С повалени дракони.

Той тръгна към пътеката до пътя. За момент , на тъмната виолетова светлина, наистина заприлича на рицар тръгнал в търсене на приключения. Странстващ рицар с блестяща руса коса и без оръжия, отивайки в много тъмната и опасна пустош. Тогава той се обърна и вървейки назад помаха, което развали ефекта.

Всички извикаха „довиждане”.

Мари-Линет можеше да ги почувства около себе си, брат й и трите кръвни сестри, цялата им излъчваща топлина. Игривата Джейд. Яростната Кастрел. Мъдрата и нежна Роуан. И Марк, който вече не беше тих и самотен. Тайги се въртеше в краката й, играейки си.

- Дори когато сме разделени, ще гледаме едно и също небе! - Аш извика.

- Каква реплика. - Мари-Линет извика в отговор. Но той беше прав. Небето щеше да е там и за двамата. Тя винаги щеше да знае, че той е някъде там, гледайки към него чудейки се. Само знаейки това, беше важно.

И тя вече знаеше коя беше. Тя беше Мари-Линет, и някой ден щеше да открие супер нова или комета или черна дупка, но щеше да го направи като човек. А Аш щеше да се върне другата година.

И тя винаги щеше да обича нощта.