Липса на болка

— Слушай — каза Брайън, — единствената ми грижа са трите жени.

— Четири — поправи го Ник. — Не забравяй Маги.

Брайън беше видимо възбуден.

— Не се заяждай, Сириг. Не съм забравил.

— И така, ще мога ли да вляза след трийсет минути?

— Добре, добре, но след това искам да излезете колкото е възможно по-бързо. Уговорката е да освободи ония трите, след като влезе Маги — ясно ли е? Иначе няма да уговарям резервния вариант…

— Какво, по дяволите, означава това?

— Означава — извика Брайън, — че е по-добре да не му досаждате много с вашите светлини и камери, защото в противен случаи може да настане едно голямо бум-бум.

Ник отстъпи крачка назад, колкото да не бъдат съвсем лице в лице. Брайън не сваляше поглед от него, освен когато се обърна да се изплюе на тротоара.

— По дяволите — каза Ник и поклати глава, — и това наистина е страхотно! Сега ще трябва да се тревожа и заради ченгетата.

Погледна право към мен.

— Какво ще кажеш, Маги? Ще поемеш ли риска да стоиш сама с него трийсет минути?

В този момент Брайън застана до мен и ръката му обгърна раменете ми.

— Не бъди толкова драматичен, Ник Сириг, тя не рискува нищо.

Ник го изгледа с отвращение.

— Той май наистина не дава пет пари за теб, миличка, въобще не го е еня.

Брайън дръпна ръка от рамото ми.

— Престани да лаеш, Сириг, наистина нямам време за глупости.

— Е, аз пък разполагам с достатъчно време, за да осигуря безопасността на Маги.

И той нежно докосна лицето ми.

— Какво ще кажеш? Искам да си напълно спокойна и да се чувстваш в безопасност, докато трае всичко това.

Брайън ме наблюдаваше напрегнато, но аз почти не му обърнах внимание.

— Разбира се — отвърнах разсеяно, — и всичко ще бъде наред.

Ник започна да събира хората си, като им показваше местата, които трябваше да заемат пред сградата за снимането на репортажа.

— Приближи се още малко към Брайън — подвикна ми той.

— Дай ми още една минутка — отговори Брайън. — Трябва да предам на един от хората си съобщението на Хектор.

Докато Брайън разговаряше с един от патрулите, очевидно новак, който изглеждаше дори по-уплашен от нас, Джо Валъри се приближи към мен.

— Страх ли те е? — попита той.

Замислих се за момент.

— Странно е, но съм сигурна, че няма да ми се случи нищо лошо.

Той се усмихна.

— Не, не е странно; това е шестото чувство, аз го имам винаги когато снимаме някоя история отвъд океана.

Заразглеждах го внимателно.

— Какво имаш предвид?

— Правим репортажи за най-различни неща — войни, бунтове, революции — водещите събития в новините. И аз винаги разчитам на вътрешното си чувство, преди да се захвана с нещо. Щом съм спокоен, всичко завършва добре. Ако ли не, тогава… — Той млъква и потреперва.

— Тогава какво?