Художникът убиец
- Автор: Сильва Дэниел
- Серия: Габриель Аллон #1
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-0561-1
- Переводчик: Иван Атанасов
- Жанр: Шпионские детективы
Электронная книга - «Художникът убиец». Краткое содержание книги:
Погълнат от спокойния, точен до педантизъм живот на художник реставратор, бившият израелски шпионин Габриел Алон се старае да забрави миналото. Но миналото няма да го остави, защото старият му шеф от Мосад — Ари Шамрон, ще направи и невъзможното, за да го привлече обратно в службите. Ще му предложи да се добере най-после до убиеца на сина си. След поредица терористични атентати в Европа Тарик е замислил убийството на световноизвестен политик на срещата на високо равнище във Вашингтон. Той може да бъде спрян само от Алон и неговата красива партньорка. Започва трескаво преследване, в което не се знае кой е ловецът и кой — дивечът. Художникът ще захвърли четката, за да отмъсти на убиеца на сина си.
„Безмилостен като хирургически скалпел…“
— Затова бъди дисциплиниран! — назидателно размаха пръст Стареца.
— Благодаря ти за съвета.
— Откри ли я? — попита Ари, сменяйки темата.
Габриел кимна утвърдително.
— И тя ще го направи?
— Отне ми известно време да я убедя, но накрая се съгласи.
— Защо всичките ми деца нямат никакво желание да се върнат у дома? Толкова лош баща ли бях?
— Не, просто твърде взискателен.
Габриел спря пред едно кафене на „Шан-з-Елизе“. Жаклин седеше до прозореца, носеше слънчеви очила и четеше списание. Тя вдигна поглед при тяхното приближаване, после отново сведе очи към списанието си.
— Радвам се да видя двама ви пак да работите заедно — засия Шамрон. — Само че този път не сломявай сърцето й. Тя е добро момиче.
— Знам.
— Ще й трябва работа за прикритие в Лондон. Познавам един човек, който си търси секретарка.
— Аз съм една крачка пред теб — рече Габриел.
Шамрон се усмихна и се отдалечи. Смеси се с тълпата на „Шан-з-Елизе“ и след минута от него нямаше и следа.
Джулиан Ишърууд вървеше по мократа тухлена настилка на Мейсън Ярд. Беше три и половина и той тъкмо се връщаше в галерията от обяд. Беше пиян. Не забеляза, че го е хванало, докато не излезе от „Грийнс“ и не вдъхна от мразовития влажен въздух. Кислородът съживи мозъка му, а той предупреди тялото му, че Джулиан пак е налял твърде много вино в него. Сътрапезник му беше дебелият Оливър Димбълби и темата на разговора отново бе предложението на Оливър да откупи „Ишърууд Файн Артс“. Този път Джулиан бе успял да запази самообладание и да обсъди донякъде рационално положението — макар и не без съдействието на две бутилки великолепно вино „Сансер“. Когато човек обсъжда разпадането на бизнеса си, му е позволено да удави мъката с добро френско вино.
По пътеката откъм Дюк Стрийт изви силен влажен вятър. Ишърууд вдигна яката си и се озова сред вихрушка от сухи листа и мокри боклуци. Направи няколко колебливи крачки напред и закри с ръце лицето си, докато вятърът не утихна. „За бога! Ама че ужасен климат, направо сибирски!“, изруга наум той и обмисли да се шмугне в кръчмата за нещо, с което да стопли кокалите си, но отхвърли идеята. Беше направил достатъчно пакости за един следобед.
Отключи вратата на партера и бавно се заизкачва по стъпалата. На площадката беше входът и на малка туристическа агенция. По стените бяха закачени плакати на амазонки със страхотен тен, които лудуваха — полуголи — под слънцето. „Може би това е най-доброто за мен — каза си Джулиан, загледан в една девойка по монокини, лежаща по очи върху безупречно белия пясък. — Може би трябва да се махна, докато все още разполагам с няколко сносни години. Да напусна Лондон и да отида да си ближа раните на някое топло място“.
Той отключи, отвори вратата, свали си палтото и го провеси на закачалката в антрето. После влезе в кабинета си и натисна ключа на лампата.
— Здравей, Джулиан!
Ишърууд се извърна рязко и се озова лице в лице с Габриел Алон.
— Ти ли си! Как, по дяволите, влезе тук?
— Наистина ли искаш да знаеш?
— Предполагам, че не — отговори Ишърууд. — Какво правиш тук, за бога? И къде беше?
— Имам нужда от една услуга — тихо изрече Габриел.
— Нуждаеш се от услуга! — изригна Ишърууд. — Ти се нуждаеш от услуга — от мен! Избяга ми посред работата. Изостави моя Вечелио в една корнуолска къщурка без никаква охрана.
— Понякога най-доброто скривалище за една безценна картина е последното място, където някой ще си помисли да я търси. Ако исках да си взема нещо от склада ти долу, щях да го направя доста лесно — спокойно обясни Габриел.
— Защото си изрод! — извика Ишърууд.
— Няма нужда от лични нападки.
— О, така ли? А какво ще кажеш за това? — Джулиан грабна една кафена чаша от бюрото си и я запрати към главата на своя гост.
Габриел разбра, че Ишърууд е пиян, затова го изведе навън да изтрезнее. Обикаляха алеите в Грийн Парк, докато Джулиан не се измори и не се строполи на една пейка. Реставраторът седна до него и изчака да мине една двойка, преди да заговори.
— Тя владее ли машинопис? — попита Ишърууд. — Знае ли как да отговаря на телефона? Как да приема съобщения?
— Не мисля, че има и един цял трудов ден в живота си.