Рубиненочервено

— Фокус! — извика графът. — О, скъпи ми лорде, вие сте такава душа, изпълнена със съмнения. Отдавна да съм загубил търпение с вас, ако не се чувствах задължен към баща ви, бог да го богослови. И ако интересът ми към вашите пари и влияние не беше толкова голям.

Лордът се засмя неловко.

— Е, поне сте откровен.

— Алхимията не може да съществува без покровителство. — Графът се обърна импулсивно към Ракоци. — Ще трябва да демонстрираме на добрия лорд няколко от нашите фокуси. Той е от хората, които вярват само на онова, което видят. Но първо трябва да разменя няколко думи на четири очи с правнука си и да напиша писмо до Великия пазител на моята ложа в бъдещето.

— Спокойно можете да използвате за целта кабинета в съседство — каза лордът и посочи една врата зад себе си. — И с най-голям интерес ще очаквам демонстрацията ви.

— Ела, синко. — Графът хвана ръката на Гидиън. — Има някои неща, за които искам да те попитам. И други, които трябва да ти кажа.

— Имаме на разположение само половин час — каза Гидиън, поглеждайки към джобния си часовник, който бе закрепен със златна верижка за жилетката му. — Най-късно тогава трябва да тръгнем обратно за Темпъл.

— Ще ни стигне — рече графът. — Пиша бързо, а и мога да правя двете едновременно: да говоря и да пиша.

Гидиън се засмя. Изглежда той наистина намираше графа за забавен и явно напълно бе забранил, че и аз бях там.

Прокашлях се. Наполовина стигнал до вратата той се обърна към мен и въпросително повдигна вежда. Аз също отговорих мълчаливо, защото нямаше да е много подходящо да кажа на глас: „Само не ме оставяй сама с тези откачалки“.