Неуговорени срещи [сборник]

— Какво? — попита Редрик, дошъл на себе си.

— Попитах може ли да запаля цигара, мистър Шухарт?

— Да — каза Редрик. — Пуши, пуши… И аз ще запаля.

Той изпи наведнъж остатъка от кафето, извади цигара и мачкайки я, се взря в редеещата мъгла. „Побъркан — помисли си той. — Луд. Краката да му върнат… на мерзавеца…“

След всичките тези разговори в душата му остана някакво смътно чувство, странно парещо. И то не изчезна с времето, а напротив, все се разпалваше и разпалваше. Странно чувство беше то и му пречеше, сякаш Лешояда го беше заразил с нещо, не с някаква гадост, а напротив, май със сила? Не, не със сила. А с какво тогава? „Е, добре — рече си той. — Да предположим, че не бях дошъл тука. Приготвил съм се напълно, сложил съм багажа в раницата и тогава нещо се е случило… опипали са ме например. Лошо ли щеше да бъде? Безспорно лошо. А защо да е лошо? Дето ще хвръкнат парите ли? Ами работата не е в парите… Защото богатството ще се падне на тия крастави жаби, Пресипналия и Кльощавия? Наистина в това има нещо. Обидно е. Но мене какво ме засяга? Все едно, в края на краищата те ще получат всичко…“

— Бр-р-р… — Артър разкърши рамене. — Пронизва до кости. Мистър Шухарт, може би сега ще ми дадете да си глътна веднъж?

Редрик мълчаливо извади манерката и му я подаде. „А пък аз не се съгласих веднага — неочаквано си помисли той. — Двайсет пъти пращах Лешояда по дяволите, а на двайсет и първия все пак се съгласих. Някак си вече беше станало съвсем непоносимо. И последният ни разговор се оказа кратък и съвсем делови. «Здрасти, Рижи. Виж, донесъл съм картата. Може би все пак ще я погледнеш, а?» А аз го погледнах в очите, а очите му бяха като циреи — жълти с черни точки, и казах: «Дай я.» Помня, че бях пиян тогава, цяла седмица вече пиех и ми беше гадно на душата… По дяволите, не е ли все едно! Тръгнах и толкоз. Какво се ровя толкова наистина. Да не би да ме е страх…“.

Той потрепери. Неочаквано от мъглата долетя проточено тъжно скърцане. Редрик скочи като ужилен и тозчас като ужилен скочи и Артър. Но вече отново беше тихо, шумоляха само дребните камъни, които се изсипваха по насипа изпод краката им.

— Сигурно рудата се свлече — неуверено прошепна Артър, като изговаряше трудно думите. — Вагонетките с рудата… стоят отдавна…

Редрик гледаше право пред себе си и нищо не виждаше. Той си спомни. Беше през нощта. Събуди се от също такъв звук, тъжен и проточен, вцепенявайки се като насън. Само че не беше сън. Маймунката викаше, седнала в своето легло до прозореца, а от другия край на къщата й отвръщаше баща му, по подобен начин, пак така проточено и скърцащо, само че с някакво бучене. И така те се викаха и викаха един друг в тъмнината — сто години и още сто години. Гута също се събуди и го хвана за ръката, чувствуваше рамото й, тутакси покрило се с пот и те лежаха така през всичките тези сто години и още сто години, а когато Маймунката замлъкна и си легна, той почака още малко, после стана, слезе в кухнята и жадно изпи половин бутилка коняк. От тази нощ се запи…