Кинг и Максуел
- Автор: Балдаччи Дэвид
- Серия: Шон Кинг и Мишел Максуел #6
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: ОБСИДИАН
- ISBN: 978-954-769-370-8
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Кинг и Максуел». Краткое содержание книги:
Армията съобщава на Тайлър Уинго, че баща му е загинал в Афганистан. Ден по-късно се случва нещо невероятно – младежът получава имейл от него, в който се казва: Съжалявам, моля те да ми простиш.
Тайлър решава да наеме Шон и Мишел да разгадаят мистерията около баща му. Тяхното разследване обаче довежда до нови въпроси. Може ли ветеранът Сам Уинго да е жив? Каква е била истинската му мисия? Дали синът му няма да е следващата мишена?
Шон и Мишел скоро осъзнават, че са попаднали на зловещ план, целящ да предизвика хаос в света. Всеки, който се опита да го осуети, е заплашен със смърт. Но двамата детективи са твърдо решени да помогнат на семейство Уинго.
– Аз не прикривам нищо! – рязко каза Браун.
– Което не значи, че си невинен. Не и след като позволяваш на хората около теб да манипулират истината!
– Пет пари не давам за мнението ти! – изсумтя генералът.
– Това не е мнение, а убеждение. Истината винаги е била най-добрата политика.
– Доста наивен подход – презрително подхвърли Браун.
– А пък аз мисля, че честта е значела много за теб, когато си решил да облечеш униформата.
– И все още значи много! – отсече генералът.
– В такъв случай не трябва ли да поправиш допуснатите грешки, ако има такива? Особено когато говорим за живота на невинни хора?
– Аз не съм всесилен, Кинг.
– И затова ще си заровиш главата в пясъка? Така ли разбираш чувството за чест?
– Какво искаш от мен, по дяволите?
– Да помогнеш да оправим нещата.
– Искаш помощ от мен?! Даваш ли си сметка какво означава това?
– Всъщност да – кимна Шон. – Но ще те разбера, ако ми откажеш. А аз ще продължа да разнищвам нещата, макар и по друг начин. И ще стигна докрай, повярвай ми. Защото нося отговорност за случилото се с Дейна.
– Но така може би ще се изправиш директно срещу Пентагона!
– Аз съм лицензиран частен детектив, така че нищо не може да ми попречи да правя разследване от името на моя клиент.
– Забравяш за националната сигурност.
– О, да, националната сигурност. Непрекъснато чувам тази фраза, която някои хора пробутват, за да избегнат затвора. Но колкото по-често използваш дадено клише, толкова по-бързо се износва то. Поне аз мисля така. Все пак живеем в Америка, генерале. А това означава, че свободата е над всичко.
– Докато не я загубиш.
– Вече съм се излагал на този риск, но както виждаш, все още съм тук.
– Но рискът си остава риск. Огромен.
– Не ми пука. Приемам го като част от професията. Освен това имам дълг към един човек.
– Към момчето?
– Не. Към Дейна.
Браун отмести поглед и се замисли. Шон почти чуваше как мозъкът му цъка.
– Ще видя какво мога да направя – каза накрая генералът. – Но нищо не обещавам.
– Въпреки това ти благодаря – отвърна Шон и му подаде визитката си.
Браун я взе и понечи да си тръгне, после изведнъж спря.
– Постъпих в армията от чувство за дълг – каза той. – Не само към армията, но и към родината.
– И аз заради това постъпих в Сикрет Сървис.
Браун премяташе картичката между пръстите си.
– Ще държим връзка – промърмори той и тръгна към стаята на Дейна.
Телефонът на Шон иззвъня в момента, в който напусна болницата.
Беше Мишел. Говореше задъхано и накъсано.
Той я изслуша и хукна към колата си.
34.
Мишел Максуел не обичаше да чака. Докато работеше в Сикрет Сървис, най-много се дразнеше от досадното висене.
Тя оглеждаше мотелския комплекс в Южна Александрия, непосредствено до шосе 1, и пръстите ѝ не спираха да почукват по кормилото. Някога този квартал бе доста приличен, но не и днес. И съвсем не беше безопасен. Къщите, търговските центрове и офис сградите бяха виждали по-добри времена, но сега изглеждаха занемарени, а имаше и изоставени, и порутени.
Но Мишел се интересуваше единствено от мотела. Или по-точно от стая номер 14 в сградата, носеща гордото название "Зелени хълмове". Когато я видя за пръв път, името предизвика усмивката ѝ просто защото наоколо нямаше никакви хълмове – нито зелени, нито в други окраски. Паркингът беше задръстен от боклуци, сред които преобладаваха бирени кутийки, използвани спринцовки, празни опаковки от презервативи и счупени бутилки от джин и уиски. Боята но стените и вратите отдавна беше започнала да се лющи, а неоновите реклами бяха останали без неон.
Но въпреки това Джийн Уинго, или Джийн Шепърд, или както ѝ беше името, получаваше пощата си именно тук. Което означаваше, че все някога е обитавала някоя от мотелските стаи. Пръстите на Мишел продължаваха неуморния си танц по кормилото, въпреки че част от мозъка ѝ упорито настояваше да излезе навън и да започне да чука по вратите, да арестува някого, да срита нечий задник.
Когато колата на Шон се появи, тя изскочи от своята едновременно с него. Срещнаха се в центъра на почти празния паркинг. Мишел му показа плика с адреса на мотела и накратко му обясни как се е сдобила с него.
– Свършила си страхотна работа, Мишел – похвали я той.
– Много ти благодаря – игриво се усмихна тя, но като забеляза мрачната му физиономия, попита със сериозен глас: – Нещо с Дейна ли?